Category Archives: Психология в ежедневието – материали - Page 2

Бащите вчера и днес

 

“Подписът на липсващия баща е чупливостта на мъжката идентичност”

/Ги Корно/

До появата на новото семейство, каквото го познаваме днес, мъжете осигуряваха прехраната и се чувстваха на мястото си в тази своя роля, те бяха глава на семейството, но почти не участваха в емоционалното му развитие. Тази представа за бащата се задържа дълго – от края на Средновековието до шейсетте години на миналия век. Едва някъде след 1960 г. – по времето на моето поколение – мъжете узряха за идеята, че могат да бъдат пълноценна част от семейството, да се грижат за децата си и да носят както екзистенциална, така и емоционална отговорност за тях.

Не знам дали може да се даде обяснение на факта, че ако например прадядо ти и дядо ти са били музиканти, за теб и баща ти също няма да е проблем да станете музиканти. Това важи и за бащинството. С моето поколение се случи следното: ние, които смятахме себе си за “нови бащи”, не желаехме при никакви обстоятелства да повтаряме поведението на бащите си, но въпреки това така и не се опитахме да си изградим самостоятелна роля в семейството и да я мотивираме, а започнахме просто да подражаваме на майките. Прииска ни се да правим каквото са правили и те, затова изведнъж се сблъскахме с абсолютно непознати задачи – започнахме да къпем децата си и да ги храним, да им сменяме пелените, да ги държим в скута си и да ги люлеем, да играем и да се разхождаме с тях. Всичко, което правехме, се случваше под зоркия поглед на майките.

Отсъстващите бащи не са рядкост в нашата история. “Отсъстващи бащи” – така поколения наред биваха наричани самотните патриарси на върха на семейната структура. Те се опитваха да бъдат бащи, като поемаха ръководната роля в дома и вземаха решенията, но въпреки това бяха едва ли не невидими, тъй като бяха емоционално недостъпни и почти винаги липсваха. По тази причина новото поколение бащи, родено през шейсетте, нямаше пример, по който да се води. Освен това ми се струва, че процесът на индустриализация нанесе тежък удар върху личното достойнство на мъжа. Ако се върнем назад към племенните вождове или патриарсите от ранните библейски времена, несъмнено ще установим, че те са притежавали не само гордост, а и лично достойнство, което е обуславяло техните ценности и граници и им е помагало да общуват гладко с другите. За кратко време индустриализацията разруши тези ценности на отделния човек и засегна не само обикновените работници във фабриките, а и чиновниците в градската администрация и ниските ръководни нива в предприятия от различен калибър. От хората не се очакваше службата да им доставя радост и удовлетворение.

В предприятията не се гледаше с добро око на личните разсъждения и емоции. Работата имаше за цел да носи единствено пари, с които да се издържа семейството. Възможно е и да се лъжа, но за мен е логично, че откакто мъжете започнаха да страдат от тази липса на лично достойнство и интегритет, възникна и се наложи нова поведенческа парадигма: императивът да се подчиняваш във всички сфери на живота. Изискването да се подчиняваш винаги и по всяко време напускаше фабриките заедно с работническата класа и влизаше в дома, където жените и децата вече трябваше да се подчиняват на главата на семейството.

“Без подчинение няма хляб на масата!” – беше мотото на този исторически момент. На тогавашните деца не им бе лесно. Не беше планувано да поемат по собствен път, повечето тръгваха по стъпките на бащите си. Момчетата започваха работа там, където бащата вече работеше; момичетата постепенно се подготвяха за майчинството и воденето на домакинството.

В тогавашния контекст възпитанието в послушание имаше смисъл, тъй като пред голяма част от населението не стояха други преспективи или възможности да припечели пари. И вярвам, че това е една от причините фермерите и занаятчиите – които трябваше да работят изключително усърдно, за да могат въобще да преживяват – да гледат на свободата като на най-висша ценност.

Индустриалното общество бе устроено така, че да осакати индивидуалното у човека – под това робство живееха и мъже, и жени. В известна степен на мъжете им беше по-тежко, отколкото на жените, които прекарваха много време с децата и по този начин поддържаха някакви емоционални взаимоотношения. Това, разбира се, не означава, че между жени и мъже е нямало емоционална връзка, но все пак, за съжаление, преобладаваше тенденцията всеки да изпълнява своята роля и да се нагажда към обстоятелствата – доколкото му е възможно – без да си задава въпроси за личностното си развитие.Следователно ако се вгледаме във внезапно възникналото очакване към бащите от шейсетте години на миналия век да бъдат активни членове на семейството и да участват в семейния живот, то това бе напълно оправдано от гледна точка на жените, тъй като до този момент домакинството се ръководеше единствено от жената, което за жалост означаваше, че пред нея почти не стои възможността да бъде архитект на собствения си живот. От друга страна обаче през един мъжки поглед това очакване представляваше прекомерно изпитание – дори за бащи, които са особено мотивирани и готови да се спуснат в новото.И ето че децата донесоха прозрение! Столетия наред жените бяха общували и помежду си, и с деца, а контактът с децата отваря не само очите, но и сърцата. Открай време жените имаха у дома си нещо, което мъжете нямаха нито на работното място, нито вкъщи – близки взаимоотношения с някого. Това обаче не им бе помогнало да избягат от ролята си и да открият автентичното същество в себе си. Обикновено майките “дресираха” рожбите си, за да ги научат да се вписват по-добре в обществото, в което израстват. Въпреки че имаха възможност да изградят близки взаимоотношения с децата си, майките я проиграваха и започваха отрано с “тренировките”, с възпитанието. Държаха се противоестествено и бяха хванати в ролята си като в капан. А на децата им липсваше онова, което наричаме “детство”.Макар да се съобразяваха с модела, зададен от обществото, майките – “Червения кръст на семейството” – бяха близо до децата си и когато бащите избухнеха и се разкрещяваха на синовете и дъщерите си или дори ги биеха, именно майките придърпваха отрочетата си настрана (пред бащата, разбира се, такива неща не се вършеха) и ги утешаваха. Това беше единствената възможност на тогавашните жени да проявят непослушание.

Днес в много връзки се наблюдават очаквания на емоционално ниво, отправяни от жените към мъжете. Много жени са дълбоко разочаровани, че не получават от партньора си търсената близост или желания емоционален отговор. И са обсебени от идеята, че мъжете крият нещо от тях, че не им позволяват да се докоснат до вътрешния им свят – те приемат всичко лично. Опитът ми с мъжете, образно казано, се изразява в следното: всичко, което може да се купи в мъжкия “магазин”, е изложено на рафта. Жените обаче често подозират, че не са допускани в скрития от погледа “склад”.

На практика обаче такъв склад не съществува. Или с други думи – днешният мъж, който е готов да преоткрие себе си като партньор и баща, трябва да се разрови дълбоко навътре, за да намери това, което очакват от него жените и децата. В този смисъл бащинството може да бъде разглеждано като истински дар и едновременно с това като предизвикателство.

Бащите често изпитват страхове или са нерешителни в общуването си с децата. А това е естествено – плашещо си е изведнъж да се изправиш пред безусловната любов на едно дете, да трябва да се свържеш с него и да се разтвориш за него. В крайна сметка досега си познавал единствено любовта на жена – любов, която винаги е вървяла ръка за ръка с определени условия. Наред с това автентичната връзка на бащите със синовете им се усложнява и от факта, че поколения наред повечето бащи отсъстваха и с това играеха редица роли във фантазиите на децата си. Част от бащите бяха идеализирани от малчуганите, постоянно копнеещи за контакт с таткото; някои от децата се бояха, тъй като бащите – по своя или не дотам своя инициатива – заемаха ролята на семейна полиция или съд; от децата се очакваше да бъдат поправяни и наказвани, затова те неизбежно се страхуваха от бащите.

Историята на човечеството, както и литературата, са изпълнени с примери за нещастни или провалени взаимоотношения между бащи и синове – за синове, които цял живот са се борили за одобрението на баща си, или такива, които са убили родителя си от чиста омраза.

Много момичета израстваха с изключително идеализирана представа за бащата, тъй като татковците им ги превръщаха в свои принцеси. Затова често се случва жените да пропилеят трийсет, четирийсет или дори петдесет години, докато установят колко кухи всъщност са били взаимоотношенията с бащите им, и да осъзнаят, че като таткови принцеси те по-скоро са били малтретирани, отколкото стимулирани.

Откъс от “Да бъдеш мъж и баща”

Йеспер Юл

подготвил :Иван Павлов фамилен психотерапевт