Архиви по категории: Психология в ежедневието – материали - Page 2

За възмъжаването или пътят от детството към зрелостта

Семинар от поредицата „Мъжката идентичност“

Семинарът е предназначен за всички мъже, които искат да изследват влиянието на отношенията с бащите си и как те формират определена нагласа към собствената емоционалност в процеса на възмъжаване и личностно развитие.

Съдържание: В семинара ще поставим акценти и ще поговорим за необходимите условия за формирането на самооценката и зрелостта.За важността на бащиния модел и отношенията с него при възпитанието и отглеждането на емоционално компетентни мъже. Ще изследваме механизмите, водещи до поставянето в „ъгъла“ на определени чувства, като „немъжки“. Ще потърсим отговорите на задаваните от много съвременни мъже въпроси за ролята им в семейството и обществото.

Методи: Интерактивни дейности и обмен на информация с водещия и участниците.

Водещ: Иван Павлов, фамилен психотерапевт              
Дата на провеждане: 31.05.2017
Място на провеждане: ул. Княз Борис I № 122 ет. 2

Времетраене: 18:00 – 20:00
Срок за записване 30.05.2017

Регистрация на e-mail: igpavlov@abv.bg; за въпроси 0889274114 Иван Павлов

Цена: 20 лв.

Бащите вчера и днес

“Подписът на липсващия баща е чупливостта на мъжката идентичност”

/Ги Корно/

До появата на новото семейство, каквото го познаваме днес, мъжете осигуряваха прехраната и се чувстваха на мястото си в тази своя роля, те бяха глава на семейството, но почти не участваха в емоционалното му развитие. Тази представа за бащата се задържа дълго – от края на Средновековието до шейсетте години на миналия век. Едва някъде след 1960 г. – по времето на моето поколение – мъжете узряха за идеята, че могат да бъдат пълноценна част от семейството, да се грижат за децата си и да носят както екзистенциална, така и емоционална отговорност за тях.

Не знам дали може да се даде обяснение на факта, че ако например прадядо ти и дядо ти са били музиканти, за теб и баща ти също няма да е проблем да станете музиканти. Това важи и за бащинството. С моето поколение се случи следното: ние, които смятахме себе си за „нови бащи“, не желаехме при никакви обстоятелства да повтаряме поведението на бащите си, но въпреки това така и не се опитахме да си изградим самостоятелна роля в семейството и да я мотивираме, а започнахме просто да подражаваме на майките. Прииска ни се да правим каквото са правили и те, затова изведнъж се сблъскахме с абсолютно непознати задачи – започнахме да къпем децата си и да ги храним, да им сменяме пелените, да ги държим в скута си и да ги люлеем, да играем и да се разхождаме с тях. Всичко, което правехме, се случваше под зоркия поглед на майките.

Отсъстващите бащи не са рядкост в нашата история. „Отсъстващи бащи“ – така поколения наред биваха наричани самотните патриарси на върха на семейната структура. Те се опитваха да бъдат бащи, като поемаха ръководната роля в дома и вземаха решенията, но въпреки това бяха едва ли не невидими, тъй като бяха емоционално недостъпни и почти винаги липсваха. По тази причина новото поколение бащи, родено през шейсетте, нямаше пример, по който да се води. Освен това ми се струва, че процесът на индустриализация нанесе тежък удар върху личното достойнство на мъжа. Ако се върнем назад към племенните вождове или патриарсите от ранните библейски времена, несъмнено ще установим, че те са притежавали не само гордост, а и лично достойнство, което е обуславяло техните ценности и граници и им е помагало да общуват гладко с другите. За кратко време индустриализацията разруши тези ценности на отделния човек и засегна не само обикновените работници във фабриките, а и чиновниците в градската администрация и ниските ръководни нива в предприятия от различен калибър. От хората не се очакваше службата да им доставя радост и удовлетворение.

В предприятията не се гледаше с добро око на личните разсъждения и емоции. Работата имаше за цел да носи единствено пари, с които да се издържа семейството. Възможно е и да се лъжа, но за мен е логично, че откакто мъжете започнаха да страдат от тази липса на лично достойнство и интегритет, възникна и се наложи нова поведенческа парадигма: императивът да се подчиняваш във всички сфери на живота. Изискването да се подчиняваш винаги и по всяко време напускаше фабриките заедно с работническата класа и влизаше в дома, където жените и децата вече трябваше да се подчиняват на главата на семейството.

„Без подчинение няма хляб на масата!“ – беше мотото на този исторически момент. На тогавашните деца не им бе лесно. Не беше планувано да поемат по собствен път, повечето тръгваха по стъпките на бащите си. Момчетата започваха работа там, където бащата вече работеше; момичетата постепенно се подготвяха за майчинството и воденето на домакинството.

В тогавашния контекст възпитанието в послушание имаше смисъл, тъй като пред голяма част от населението не стояха други преспективи или възможности да припечели пари. И вярвам, че това е една от причините фермерите и занаятчиите – които трябваше да работят изключително усърдно, за да могат въобще да преживяват – да гледат на свободата като на най-висша ценност.

Индустриалното общество бе устроено така, че да осакати индивидуалното у човека – под това робство живееха и мъже, и жени. В известна степен на мъжете им беше по-тежко, отколкото на жените, които прекарваха много време с децата и по този начин поддържаха някакви емоционални взаимоотношения. Това, разбира се, не означава, че между жени и мъже е нямало емоционална връзка, но все пак, за съжаление, преобладаваше тенденцията всеки да изпълнява своята роля и да се нагажда към обстоятелствата – доколкото му е възможно – без да си задава въпроси за личностното си развитие. Следователно ако се вгледаме във внезапно възникналото очакване към бащите от шейсетте години на миналия век да бъдат активни членове на семейството и да участват в семейния живот, то това бе напълно оправдано от гледна точка на жените, тъй като до този момент домакинството се ръководеше единствено от жената, което за жалост означаваше, че пред нея почти не стои възможността да бъде архитект на собствения си живот. От друга страна обаче през един мъжки поглед това очакване представляваше прекомерно изпитание – дори за бащи, които са особено мотивирани и готови да се спуснат в новото. И ето че децата донесоха прозрение! Столетия наред жените бяха общували и помежду си, и с деца, а контактът с децата отваря не само очите, но и сърцата. Открай време жените имаха у дома си нещо, което мъжете нямаха нито на работното място, нито вкъщи – близки взаимоотношения с някого. Това обаче не им бе помогнало да избягат от ролята си и да открият автентичното същество в себе си. Обикновено майките „дресираха“ рожбите си, за да ги научат да се вписват по-добре в обществото, в което израстват. Въпреки че имаха възможност да изградят близки взаимоотношения с децата си, майките я проиграваха и започваха отрано с „тренировките“, с възпитанието. Държаха се противоестествено и бяха хванати в ролята си като в капан. А на децата им липсваше онова, което наричаме „детство“. Макар да се съобразяваха с модела, зададен от обществото, майките – „Червения кръст на семейството“ – бяха близо до децата си и когато бащите избухнеха и се разкрещяваха на синовете и дъщерите си или дори ги биеха, именно майките придърпваха отрочетата си настрана (пред бащата, разбира се, такива неща не се вършеха) и ги утешаваха. Това беше единствената възможност на тогавашните жени да проявят непослушание.

Днес в много връзки се наблюдават очаквания на емоционално ниво, отправяни от жените към мъжете. Много жени са дълбоко разочаровани, че не получават от партньора си търсената близост или желания емоционален отговор. И са обсебени от идеята, че мъжете крият нещо от тях, че не им позволяват да се докоснат до вътрешния им свят – те приемат всичко лично. Опитът ми с мъжете, образно казано, се изразява в следното: всичко, което може да се купи в мъжкия „магазин“, е изложено на рафта. Жените обаче често подозират, че не са допускани в скрития от погледа „склад“.

На практика обаче такъв склад не съществува. Или с други думи – днешният мъж, който е готов да преоткрие себе си като партньор и баща, трябва да се разрови дълбоко навътре, за да намери това, което очакват от него жените и децата. В този смисъл бащинството може да бъде разглеждано като истински дар и едновременно с това като предизвикателство.

Бащите често изпитват страхове или са нерешителни в общуването си с децата. А това е естествено – плашещо си е изведнъж да се изправиш пред безусловната любов на едно дете, да трябва да се свържеш с него и да се разтвориш за него. В крайна сметка досега си познавал единствено любовта на жена – любов, която винаги е вървяла ръка за ръка с определени условия. Наред с това автентичната връзка на бащите със синовете им се усложнява и от факта, че поколения наред повечето бащи отсъстваха и с това играеха редица роли във фантазиите на децата си. Част от бащите бяха идеализирани от малчуганите, постоянно копнеещи за контакт с таткото; някои от децата се бояха, тъй като бащите – по своя или не дотам своя инициатива – заемаха ролята на семейна полиция или съд; от децата се очакваше да бъдат поправяни и наказвани, затова те неизбежно се страхуваха от бащите.

Историята на човечеството, както и литературата, са изпълнени с примери за нещастни или провалени взаимоотношения между бащи и синове – за синове, които цял живот са се борили за одобрението на баща си, или такива, които са убили родителя си от чиста омраза.

Много момичета израстваха с изключително идеализирана представа за бащата, тъй като татковците им ги превръщаха в свои принцеси. Затова често се случва жените да пропилеят трийсет, четирийсет или дори петдесет години, докато установят колко кухи всъщност са били взаимоотношенията с бащите им, и да осъзнаят, че като таткови принцеси те по-скоро са били малтретирани, отколкото стимулирани.

Откъс от „Да бъдеш мъж и баща“

Йеспер Юл

подготвил: Иван Павлов, фамилен психотерапевт

 

 

 

Ролята на бащата в периода след раждането на бебето

Иван Павлов

Иван Павлов

Автор Иван Павлов, фамилен психотерапевт

Безспорно едно от най-емоционалните събития в живота на човек е раждането на детето му. Това е събитие, което променя драстично приоритетите на всеки член на семейството. За съпрузите очакващи първото си дете това е момент на огромно предизвикателство. Попитах една двойка, с която работих: “Как мислите това, че ще имате бебе как ще промени отношенията между двамата, ще ви отдалечи или ще ви сближи?“. Те отговориха “Ще ни сближи“! И наистина това е генералното очакване на всички очакващи дете. Културата ни е задала определен модел на „сплотеното семейство“, който се предава от поколение на поколение. Но истината през призмата на жизнения цикъл на семейството е, че променената конфигурация и грижата за новороденото е изпитание за близостта между съпрузите. Но този процес е нормативен. И не е вечен. А е етап. И ако това е първо дете и двамата ще се сблъскат с нова, непозната и предизвикателна роля – тази на родителя. В традиционните общества раждането на дете е бил значим момент гарантиращ увеличаването на ресурсите способстващи физическото оцеляване на цялата общност. Ако е бебето е момче това означава и допълнителен ресурс имайки предвид, че след сватбата момичето е започвало да живее  с неговия род. За новороденото са полагали грижи всички жени в общността. Най-възрастните са напътствали и „акуширали“ на майката в буквален и в преносен смисъл. Поговорката: „За да се отгледа едно дете е необходимо цяло село“ доста добре илюстрира статуса на новороденото в тази тази епоха. Ролята на бащата е била свързана с това да работи на полето или да ловува за да подсигури прехраната. Разпределението на родителските ангажименти са били ясни и изцяло приоритет на жените в общността. Единствено в периода на юношество мъжете са изпълнявали важна психологическа и социална функция спрямо момчетата помагайки им чрез ясно разписани „мъжки“ ритуали да „преминат“ от детството към зрелостта. Спрямо новороденото не са имали почти никакъв родителски ангажимент. Ролята на мъжете не се променя особено и в периода на технологичен прогрес започнал преди около 350 години характеризиращ се урбанизация и кардинална промяна в композицията на семействата. Двойките с деца заживяват в градовете, често откъснати от ресурсите на общността и разширеното семейство. Създава се нуклеарното семейство. Индустриализацията изисква мъжът да работи много, често по 12-14 часа, за да гарантира оцеляването на семейството. За новороденото продължава да се грижи жената, но все по-често липсва емоционалната и чисто практическа подкрепа на другите по-опитни жени.Отношенията между майка-бебе еволюират и придобиват качествено различно измерение. При постоянно отсъстващ мъж в семейството /физически, но не само/ емоционалните потребности на съпругата започват все по-често да намират израз в грижата за децата. За добро или за лошо, периодът на детството е продължавал много кратко и децата след определена възраст са започвали работа в заводите и работилниците. Животът е бил по-кратък и рядко родителите за доживявали възраст, в която да се радват на внуци. Информационната епоха освен, че промени коренно начина на живот на цялото човечество, постави и нови очаквания към ролята на бащата. Роля, за която мъжете не бяха готови. Истината е, че мъжете са пълни аматьори в това да усещат физическите и емоционални нужди на новороденото. Има да приемат, че поне в първата година и половина водещата фигура ще бъде майката. Има да са спокойни, че когато участват в грижата около бебето не се конкурират с майка му, а чрез нещо ново и различно допълват тази грижа. Та всяко умение се научава и затвърждава чрез подражание /поне, като начало/ и непрекъсната практика. От кого да се научат съвременните бащи и къде да практикуват? От техните бащи! Бащи, които почти не са присъствали в повечето от случаите в живота им. Къде физически, къде емоционално, а някъде и по двата начина. Има разбира се много психологическата литература заливаща пазара. Литература, която обаче е писана от жени и за жени! Има съвети и насоки, които въпреки безспорната си полза не са относими към мъжете. Настъпил е етап, в който мъжете има да развият уменията си за бащинство, но не като подражават на жените си, а чрез това да развиват уникалността си, учейки се през опита и грешките от други мъже с повече „стаж“ и изпитвайки удоволствие от новата си роля. Трябва да имат разбира се в това начинание подкрепата на съпругите си. Само тогава биха могли да са полезни за бебето, за себе си и за тях. Тоест ученето започва чрез лична промяна и през това да бъдеш себе си. Това обаче често е повод за конфликти, защото има много наложени модели, определени като единствено правилните при грижата за детето. И въпреки че много млади майки, които искат съпрузите им по-често да участват в грижите за бебето, малко са тези, които не очакват това да е по техния начин. Известна заслуга имат и бабите в този период, които в някои семейства диктуват „правилния“ начин за възпитание и обгрижване. Тези конфликти в следродилния период могат да отблъснат бащите и да охладят ентусиазма им. Самочувстивието им в новата роля и без това е твърде чупливо, градено и то в последните десетилетия без еднозначен ролеви модел и биологични предпоставки, без наличието на хилядолетна еволюционна подготовка и приемственост, на която се осланят жените.

Пишейки за ролята на бащата в живота на новороденото в съвременния свят има да назовем и някои от настъпили промени в семейството. Все повече жени започват работа почти веднага след раждането. Все повече жени работят наравно с мъжете, а дори някои имат по-висок професионален ценз и статус. Съответно и доходи. Възникват много нови професии, а други вече нямат място. Все по-честа практика е мъжете да излизат в „бащинство“ давайки възможност на съпругите си да се развиват кариерно. Ех, ако можеше да види всички тези промени дядо ми…?! Човек, който твърдо вярваше, че гледането на деца не е мъжка работа! Но светът върви напред, а не назад! Все повече изследвания доказват за ползата за новороденото от това да е обгрижвано активно и ежедневно и от двамата родители. Ежедневният контакт между бебето и баща му /независимо от пола/ носи много емоционална, сетивна и когнитивна полза за общото му физическо и емоционално развитие. Това може да става чрез най-простите и ежедневни дейности, лично време и посвещаване, поне в рамките на това време. Решаващо обаче за неговото психоемоционално и социално развитие до към втората година си остава качеството на връзката с майката му. Качеството обаче на тази връзка, изграждаща бъдещата личност зависи много от качеството на връзката между майка му и баща му. И то не само за това как дискутират  какво е правилно за възпитанието му и обгрижването му, но и как са продължили да се грижат за съпружеските си отношения след раждането на бебето. Раждането му носи освен радост и много напрежение и тревоги. Това е периодът на 24 часовите дежурства на майката. Период на безсънни нощи и умора. В някои семейства майката се отделя с бебето в едната стая с доброто намерение да се наспи мъжът й. Ако е инцидентно това е добре. Но ако се превърне в ежедневие това го лишава от важен преживелищен опит. И ако говорим за практически съвети, една ценна инвестиция проверена в реалния живот за изграждането на характера един „новобранец“ баща, е да преживее етапа на нощните бодърствания и „лазаретно-полевите“ предизвикателства с бебето си и съпругата си. Така се изгражда силна емоционална връзка, вдъхваща чувството за отговорност, самоуважение на младия баща от една страна, но от друга сплотява и „калява“ чрез битки родителския „генщаб“. Може за някои да звучи крайно, но не лишавайте бащите от този опит.  Да не забравяме и това, че за да се наслаждават на родителстването не трябва да забравят и интимния си живот. А той е като огъня. Ако не се подклажда – гасне. Но за това е необходимо лично пространство и взаимност. В периода на бременност бъдещата майка е претърпяла девет месеца предизвикателни за психоемоционалното й състояние и тяло промени. Промени, за които ще има нужда да се отвори защитено пространство за споделяне и подкрепа. В този период някои мъже се чувстват отчуждени, самотни, обидени и ядосани. Започват по-често да отделят повече време на работата си и хобитата си чувствайки се излишни. Други започват по-често да си попийват или се отдават на риболов. Това допълнително може да отчужди съпрузите и неусетно се трансформира в напрежение. Да започнат да прехвърчат неизказани мисли от типа: “Той вече не ме харесва“, „Не ме желае, значи не ме обича“, “Вече не правим нищо заедно, значи не съм важен“. Освен че сексуалният живот между съпрузите в този период при повечето двойки се променя, настъпват и драстични промени в ежедневието, общите дейности носещи удоволствие, срещите с приятели, посещенията при роднини, личното време, въобще всичко е различно. И има нужда от сериозна инвентаризация и промяна. Ако двамата не намерят сили и време да говорят за това, как всеки се чувства в новата си роля, какви мисли му се завъртат в главата, какви очаквания и страхове има, това може да подложи на сериозна корозия връзката. Четенето на мисли е най-неработещият вариант. Разбирането и активността на мъжа в този момент може да се обърне в добра инвестиция за всички членове на семейството. Периодът след раждането на бебето е критичен за отношенията в двойката, но е и уникална възможност за двамата съпрузи да ги развият  и обогатят научавайки за себе си и другия нещо ново през новите си роли. Това е и стъпало от израстването в емоционален и социален план на съвременния мъж. Но това е процес, не е eднократен акт. И се завърта след всяко следващо дете. По различен, но не по-малко интензивен, а понякога и драматичен начин.

Както пише в своята книга “Да бъдеш мъж и баща“ датският фамилен психотерапевт Йеспер Юл: „Често най-доброто, което може да направи един мъж за детето си  е да се грижи за връзката с майка му“.

Статията е публикувана в списание „Майчинство“.

 Записване на консултации на телефон 0889 27 4114              

Семейството като система

  1. Семейството (биологично или не) заема централно място в живота на детето и често ключът към разбирането на проблемите на детето е в разбирането за случващото се в семейството.

Поведението на детето е обусловено не само от неговите особености, но и от особеностите на системата (семейството), част от която то се явява.

  1. Често ние свързваме събитията в линеарна връзка – едно събитие, предшестващо друго във времето, го причинява. (облякох се, защото се захлади; краде, защото родителите са разведени и т.н.) Често това е свързано с търсенето на отговор на въпроса “Защо”? Но линеарната връзка е валидна в случаите, когато обекта А влияе върху В, но В не влияе върху А.
  2. Където е налице това взаимно влияние (А върху В и В върху А) съществува циркулярна връзка и може да се каже, че елементите А и В са свързани в система. (биоценозата в природата, системите в човешкия организъм).
  3. Всяко едно явление може да бъде разгледано като система, независимо от каква материя са съставени неговите елементи. Същото това явление може да бъде разгледано и като част от една по-голяма система, стояща по-високо в йерархията. Решаваща е всъщност позицията на наблюдателя, т.е. кое той възприема като елемент на системата и кое – като цяла система.

Цялата Вселена – от галактиките до микрочастиците (включително и живите организми) е организирана и се състои от други системи. Всяка система разполага с определена доза независимост в рамките на по-голямата система, но в рамките на определени граници (електрона в системата на атома, планетната система в Галактиката, индивида в семейството, семейството в общността и т.н.). Самият индивид може да бъде разглеждан като цяло (система), а неговите преживявания, отделните душевни процеси – като елементи.

Системата е функционално цяло, изградено от отделни елементи, 
свързани и подредени в определен ред. 
  1. Всяка система се разграничава от обкръжението си чрез своята граница, напр. клетката със своята мембрана. Понякога тази граница е твърде плътна, тя не допуска обмен на вещества или друга информация с обкръжението и системата се нарича “затворена”. В природата такива системи се срещат относително рядко, но все пак можем да ги наблюдаваме, напр. при изолираните островни биологични системи. Характерното е, че при тях се запазва състоянието на равновесие, както и характеристиките на нейните елементи (напр. “древните” животни на Австралия). Възможностите за приспособяване на тези системи са твърде ограничени.

Много по-често в природата се срещат “отворените” системи – с пропускливи за информация граници, като получават по този начин възможност да се приспособят към промените и да “съобщят” на обкръжението за промените в тях, както и да използват ресурсите на това обкръжение.

  1. Системният подход разглежда индивида като елемент от семейната система, т.е. поведението на индивида не се разглежда отделно и независимо от обкръжението, а в тясна взаимовръзка с останалите членове на системата, т.е. то се определя не само от качествата на самия индивид, но и от правилата на взаимодействие, за комуникация и от структурата на семейството.

Семействата като система се характеризират с:

  1. Свойствата на семейството не са прост сбор на свойствата на нейните отделни членове.
  2. Семейството има граници, които се характеризират с определена пропускливост. Те пропускат определена информация в определена посока. Определянето на техните свойства е важно за разбиране на функционирането на системата.
  3. Семейната система се стреми да постигне относителна, но не пълна стабилност. Развива определени структури и правила за да поддържа реда, предсказуемостта и стабилността си. Тези структури и правила ще направляват потока от информация и комуникацията между отделните членове.
  4. Семейната система се развива и расте – под влиянието на средата или нуждите на своите членове. Отвън тя се влияе от факторите на средата, културата, общността (голямата система), а отвътре – от развитието на отделните членове и техните взаимоотношения, като преминава през отделните стадии на своя жизнен цикъл. Така тя от една страна оцелява, а от друга – осигурява променящите се във времето нужди на нейните членове.
  5. Комуникацията и обратната връзка са неотделима част от системата.
    • негативна – ограничава промените, служи за укрепване на стабилността на системата, поддържа хомеостазата
    • позитивна – подкрепя промяната и развитието
  6. Циркулярна каузалност на събитията
  7. Семейната система е целенасочена
  8. Семейната система се състои от субсистеми. Те изпълняват различни функции и се намират на различно ниво в йерархията – разполагат с различна власт.

 

Иван Павлов

Иван Павлов

Статията е подготвена от Иван Павлов, системен фамилен психотерапевт

Някои неща от живота ни просто са за изхвърляне

Автор: Валентина Маринова

Валентина Маринова

Валентина Маринова

Научих, че скоро е имало радио предаване, посветено на темата за паметниците от миналото. В предаването се появил въпроса, „Защо трябва да мразим тези паметници (на комунизма)”. И предаването е продължило с примера от Хасково, където има огромна скулптура на Богородица. Най-голямата в света, вписана в книгата на рекордите на Гинес. Издигната е върху постамента, на недовършения повече от 20 години Пантеон на ремсистите. Това е положителен пример за трансформация и креативност, според гостите в студиото.

Ето как аз виждам ситуацията.

„Защо трябва да мразим паметниците?” е реакция на човек, който мисли в категориите трябва/не трябва за неща, които са автономни и няма как да отговорят на такова условие. Това именно води до такова мимикриращо решение – един партизански паметник да се превърне в „паметник на Богородица”, както той сам е нарекъл тази причудливост. Защото не е променено нищо от манталитетната нагласа към реалността. Една реалност, в която има единствено „трябва” и където всяко човешко поведение и отношение се третира през тази призма.  Тогава резултатът винаги ще е продукт, който се опитва да свърже и съчетае взаимно изключващи се неща. НЕ ТРЯБВА да рушим старото, но ТРЯБВА да съградим ново, като ТРЯБВА да ги съчетаем в едно, защото НЕ ТРЯБВА да се разделяме в обществото и ТРЯБВА всички да са доволни. Работейки с една малка група върху социално-психологическите измерения на комунизма и неговите отражения в днешно време, първата асоциация, която имаха участниците с темата, беше думата „трябва”. Трябва да бъде така или иначе, трябва да правиш така и така, „трябва” е над всичко, „трябва” е аргумент номер 1. Това „трябва” се разпростира до семейството, интимните отношения, навсякъде. Но най-важното „трябва” е: Трябва всичко да е хубаво и да е наред. Да се опитваш да живееш все едно е наред, защото „това” (комунизмът) ще е вечно.

Тези паметници бяха издигнали под натиска на същото това ТРЯБВА. Те стигнаха и по-далеч: трябваше да се изпитват определени чувства по отношение на тях – на признателност, на гордост, на благодарност. Пренасянето на това ТРЯБВА  от тогава до сега, се явява пречка дори и за най-креативния артист да предложи искрена и автентична идея. „Защо трябва да мразим паметниците?” – някой/нещо е накарал тези хора да ги мразят. Те ги мразят, защото така ТРЯБВА. Те изпитват това чувство, защото така ТРЯБВА. Човекът, който задава този въпрос дълбоко в себе си е приел догмата, че чувствата се пораждат от нечие чуждо изискване, от нечии ТРЯБВА. Трудно му е да погледне на чувствата на хората към паметниците от комунизма като на искрени, защото знае, че неговите собствени не са такива. Това е тоталитарен подход – трябва да обичаш, трябва да изпитваш това чувство, трябва да си благодарен, трябва да искаш да градиш светлото бъдеще, трябва, трябва, трябва….

Тези паметници затова и трябва  да се махнат. Дори не е лоша идеята за известно време на тяхно място да няма нищо. Нека решението какво да има там да бъде взето след известно време, след пауза и поглеждане на това вече освободено пространство като на възможност, а не веднага да го запълваме с нещо друго. И тогава ще се появят истински предложения, изпълнени с креативност и фантазия. Не сме свикнали обаче да издържаме на неяснота, празнина, на колебание. Където е възможно да се породи свободна идея, свободен човек, свободно общество. Свикнали сме да живеем в условия на окупация, на „тиха окупация”, без танкове и войски по улиците, както в Чехословакия например, но в страна, осеяна с паметници на окупатори. Затова и основният ни поведенчески модел за справяне с конфликти в днешно време е пасивно-агресивният. „Тихата окупация” спира и убива в зародиш възможността за директна, ясна и смела конфронтация, която да проблематизира, изяснява и в крайна сметка осмисля, различията помежду ни.

Бих попитала: Защо пък трябва да не мразим паметниците на комунизма? Ненавиждам комунизма и всичко, което той остави след себе си. Имам право на това. Това не е импотентна ненавист, която ме парализира и не ражда нищо друго. Това е чувство, което ме води към премисляне, утихване, изригване, търсене на начин да го изразя и действие, с което да заявя правото си да поискам промяна. „Тихата окупация” ни подтиква да търсим абсолютните и единствено верните отговори, като че ли такива има, натрапчиво и да ги налагаме, или да си ги самоналагаме дори в сфери, където няма нужда, напротив важи обратното. При „тихата окупация” окупаторът е замаскиран, правилата са неясни и поради това напълно произволни и непредвидими. Дори поколението, което няма никакъв жив личен спомен от комунизма може да се окаже в капана на това ТРЯБВА и да спре да се уповава на своите вътрешни усещания, интуиция, опит, сковано от страх дали няма да сгреши. Защо дори те, които не познават догмите на тоталитарната държава често имат такъв страх? Защото са израснали в среда, в която родителите им са се отказали да се позовават на вътрешния си усет, защото е трябвало да оцелеят в човекомелачката на тоталния произвол. Където отгатването на верния отговор, поставянето на вярната усмивка, унизителното приемане, че си сгрешил, дори когато не е така, е било начин на живот. Било е норма и стратегия за оцеляване. И се утвърди и затвърди като модел дори след рухването на тоталитарния строй с това, че те първи започнаха да правят това, заради което наказваха и тероризираха десетилетия наред – да ходят на църква например.

И сега бих казала, се намираме в същото състояние на тиха окупация. Когато ние искаме да говорим за комунизма и неговите ужаси, понякога просто така, за да разтоварим този огромен товар от спомени, все ние трябва да отстъпваме и да мълчим, за да не обидим някой. Ако спорим, или защитаваме позицията си, в телевизионно студио например, все ние сме лудите, които се интересуват от минали неща, все сме крайните, все сме лошите. Ако искаме да се демонтират паметниците от тоталитарната епоха сме фашисти и неблагодарници. Окупирани сме тихо по всички фронтове – можем да си говорим каквото мислим, но с цената на това да бъдем постоянно маргинализирани, осмивани, етикетизирани.

В спора за комунизма вършим престъпление още с това, че изобщо има спор. Тоталитарните режими са безспорно зло. Тяхното коментиране от друга гледна точка е недопустимо. Цялото ни просмукано с насилие общество прави, коментира и дебатира по това, което не трябва и не взима категорично отношение по това, което трябва. Така сме размили границите на нормалното и ненормалното, че живеем в реалност от НОРМАЛИЗИРАНО НЕНОРМАЛНО.

Паметниците и всички символи на тоталитарната държава няма нужда да бъдат мразени или обичани. Макар че всеки има право на своите чувства към тях. Те обаче трябва да бъдат демонтирани, хладнокръвно и систематично, независимо дали ни харесва или не. Писъкът от тази раздяла със символите не е толкова, че много ни трябват или значат нещо за нас. Повече е заради това, че така сме се сраснали с тоталитарния манталитет, с тоталитарното мислене на всяко ниво от ежедневието си, че все едно демонтираме самите себе си. А всъщност е тъкмо иначе – разделяме се с тях, за да останем ние, истински и живи, наранени тук и там, разочаровани и мрачни вероятно, но разчистили обора на душите си. Някои неща от живота ни просто са за изхвърляне.