Архиви по категории: Намерени в мрежата

Ролята на партньорските отношения в семейството за емоционалното развитие на децата

Иван Павлов

Иван Павлов

Живеем в свят, в който динамично настъпват промени в обществен и икономически план.Това дава силно отражение и на отношенията в българското семейство. Въпреки интензивните промени все още културата ни остава много фиксирана върху детето и начините, чрез които да се гарантира пълноценното му развитие. Детето представлява особена ценност в семейните отношения и въпреки че се намираме в демографска криза, ако попитате хората: „Кои са най-важните неща в живота им?“, повечето ще отговорят, че едно от тези неща, е да се отгледа дете! Подобна нагласа разбира се е много необходима за физическото и емоционално оцеляване на новороденото. Човешкото бебе е най-зависимото от грижата на родителите си за най-продължителен период от време, от всички живи същества на планетата! Как се променят отношенията между съпрузите след раждането на детето и как тези промени мога да повлияят на емоционалното му развитие са въпроси, които някак си плахо се прокрадват в общия ежедневен обем от родителски задължения или пък въобще не успяват да бъдат зададени.

Спомням си на един семинар за работа с двойки, водещата направи следният коментар-метафора: „След раждането на бебето, в култури фиксирани върху грижата за детето, някои двойки „замразяват“ отношенията си за неопределен период от време и ги „поставят във фризера“. След време могат да ги извадят/най-често когато вече децата поотраснат/ и да започнат да ги „размразяват“. Някои двойки обаче могат да установят, че „срокът на годност вече е изтекъл“. Приемаме, че семейството е една динамична и непрекъснато развиваща се жива система и промените настъпващи в основополагащите й елементи ще доведат до системни промени и в останалите й части.

Защо е важно да се поддържат добри отношения между съпрузите и каква е връзката с развитието на детето? Отговорите могат да бъдат потърсени и в това каква е потребността за всеки човек да е в партньорски отношения? Ето няколко предположения: Съпрузите търсят и имат нужда от уважение, подкрепа и сигурност. Грижат се един за друг, физически и духовно. Толерантни са един към друг. Забавляват се заедно. Имат нужда от удовлетворяващ любовен живот. Споделят важните си и значими интереси. Конфиденциални са един към друг. Поддържат финансови и социални аспекти на живота си. Разрешават проблемите заедно и в рамките на партньорските си отношения.

Всеки би могъл да разпознае нещо свое, нали? Много от тези потребности често след раждането на първото дете се „пенсионират“ или позабравят или пък стават второ и третостепенни в началото,  поради нуждата от 24 часова грижа за бебето гарантираща физическото му и емоционално оцеляване, впоследствие под натиска на културните норми неумолимо изискващи: „Детето преди всичко!“, „Детето на първо място!“. Разбира се в това има много здрав разум. Ако обаче тази нагласа остане единствената и водещата за функционирането на семейството това постепенно подлага на корозия съпружеските отношения. Сравнението, съпоставянето и класирането по степен на значимост на две качествено различни функционални роли, в които хората влизат логично поставя една от тях в позицията на по-малко важна. Те са важни по своему и обслужват различен тип отношения. Важно е да не се конкурират, да не се определя едното или другото, като по-значимо. Случва се потребността да си добър родител да измести толкова важната за оцеляването на двойката, а оттам и за семейството нужда, да имаш достъпен и сигурен партньор. Отношенията с когото не са даденост, а изискват усилия и осъзнатост, за да се развиват непрекъснато, просто защото хората са се променили с годините на съвместен живот. Често се случва родители да търсят консултация за детето си, а всъщност да се установи, че е настъпила криза в съпружеските отношения, афиширана чрез промени в поведението, емоционалното или физическо здраве от най-слабото и чувствително звено в семейната система – детето. Съобразно възрастта на детето тези проявления могат да са много различни.

От качествените и пълноценни съпружеските отношения се изгражда и процъфтява и здравословното родителстване, включващо няколко важни и за семейната динамика и за емоционалното развитие на детето предпоставки. Създаване на емоционални граници между родителя и детето. Това му дава сигурност, макар че ще предизвика неговото недоволство. Споделянето на лична информация с детето да е само ако това касае негов интерес. Споделяне и изразяване на трудности и проблеми не е едно и също. Подробностите от брачния живот трябва да останат в двойката, а не да се знаят от детето. Търсене на помощта на възрастен за емоционалните нужди на родителя. Подкрепянето на уникалността на детето, а не на стремежа му да прилича на родителя. Окуражаване на детето да бъде независимо и самостоятелно. Окуражаване на детето да има приятели. Родителят е необходимо да поставя отношенията с другите възрастни като приоритет в живота си. Важно е да се увери детето, че родителят може сам да се грижи за себе си, а когато има трудности – изразяване на трудностите и тежките емоции, без да бъдат крити. Ако детето успява да накара родителя да се чувства виновен/а, че има значима партньорска връзка, не бива да се забравя, че една от отговорностите на добрия родител е да даде здравословен пример за поведение на възрастен човек. Това означава също така добри любовни отношения. Да си възрастен означава, че имаш тази привилегия.

Ако съпрузите имат имат съзнание и проявяват постоянна грижа за отношенията си, “страничните ефекти“ върху емоционалното развитие на детето им ще  се характеризират с някои отличителни характеристики. То ще е самостоятелно, компетентно и организирано. Ще умее да поддържа добри контакти със своите връстници. Ще умее да изгражда чувство на доверие, изследвайки с любопитство заобикалящия го свят. Ще използва гъвкави стратегии за оцеляване в  училищна среда. Ще умее да диференцира чувствата си и да поставя ясни граници в отношенията си. Ще усвои и пренесе поведенчески функционални модели в партньорските си отношения, като възрастен.

Автор Иван Павлов, фамилен психотерапевт

Статията е публикувана в списание „Майчинство“.

Екип Семейна екология с участие при Клуб родители

На 19.02.2016 Иван Павлов, представител от екипа на проект "Семейна екология" взе  участие в събитие 
организирано от Клуб родители. Представена беше тема от каталога на екип Семейна екология, 
специално подготвена за съвременни родители, с отчитане на спецификите на модерното родителстване и 
предизвикателствата пред отношенията с децата в днешния ден.
 

club roditeliТемата беше „Ролята на партньорските отношения в семейството за емоционалното развитие на децата“. Тя предизвика голям интерес сред родителите. Въпросите, които бяха зададени към водещия, бяха ясен индикатор за нуждата от събития, посветени на ролята на партньорските отношения в отглеждането и възпитанието на децата в съвременното семейство.

Щастливи празници

Скъпи приятели, родители, колеги! Пожелаваме ви да посрещнете с много уют Коледните и Новогодишните празници! Бъдете здрави, щастливи, обичани! Пожелаваме ви през Новата 2014 година да имате сили за новите предизвикателства и много красиви моменти!

Екип: Семейна екология

снимката е от сайта http://www.public-republic.com

снимката е от сайта http://www.public-republic.com

Неосъденото насилие поражда още повече насилие

Интервю за puls.bg

1235068_10201295254176766_642366603_n

Валентина Маринова

– Г-жо Маринова, колко разпространен  е проблемът с агресията сред подрастващите в България?

– Проблемът с насилието в страната ни е огромен. Бих казала, че това е най-значимият проблем в действителността ни в последните години. Но трябва да правим разлика между насилие и агресия. Насилието е нещо, към което трябва да сме безкомпромисни и крайно нетърпими, а агресията е енергия, която всеки човек има в себе си и нейното използване по подходящ и адекватен начин може и трябва да намира изява в човешкото поведение. Българското общество е изключително толерантно и търпимо към насилието. Това е изключително голям проблем. Това означава, че ние не сме способни да осъждаме по категоричен начин насилието, да му даваме отпор, да го заклеймяваме като недопустимо явление. Това поражда ново и ново насилие. То ни залива, особено напоследък. И това е невероятно опасно обществено явление, на което тепърва ще берем горчивите плодове. Цяло едно поколение израства в среда, изключително толерантна към насилието. Насилието е превърнато в норма. В същото време, сме нетолерантни към всяка изява на адекватна агресия, гняв, заредено с яд поведение. Това се приема за признак на лошо поведение, неуважение към другите, слабост – че не можеш по друг начин да си защитиш позицията. И се получава изключителен дисбаланс. Вместо да сме нетолерантни към всяка проява на насилие и толерантни към адекватните прояви на гняв и агресия, както е в зрелите и демократични общества, у нас е точно обратното.

– Подценява ли се този проблем у нас?

– От една страна се подценява, от друга, когато му се обръща внимание, то е в изключително погрешна посока. Говори се как да се направи превенция на агресивното поведение, а в същото време от телевизионния екран се леят послания на отговорни институции, партии, лидери, които оправдават насилието като нечия кауза. Не превенция на агресията трябва да правим, а програми, които подпомагат децата как да дават израз на агресивната си енергия по един адекватен начин, без това да води до насилие. Как да се отстояват, да участват в конфликти, да уважават гнева си. Да не си забраняват да бъдат ядосани, дори разрушителни понякога. Демократичните държави, както и добре функциониращите семейства, не биха позволили това, което се случва в момента в България по улиците, с тези граждански патрули, нападение над чужденци, брутално поведение на определени политици в медиите. В същото време не биха заклеймявали дете или група от хора, които изразяват своя гняв, които казват НЕ, отстояват правата си и др.

– Има ли определена група или тип младежи, които са по-застрашени от прояви на агресия?

– Няма тип – има контекст. Затова и обръщам внимание към това, което става наоколо, а не към определени личностни характеристики. Разбира се, има деца, които по-често са застрашени от това да започнат да практикуват поведение на насилници. Често това са деца, които са или насилвани или неглежирани по някакъв начин. Изобщо деца, които са израснали в модел на отношения, който не зачита техни основни емоционални потребности. Темата за емоционалната злоупотреба заслужава специално внимание, тя също е изключително актуална за нашето общество. В същото време промяната в контекста, в който живее детето, съвсем недвусмислено води до нормализиране на неговото поведение.

– Научи ли се българинът да търси помощ от психолог при възникването на такъв тип проблеми? Склонен ли е да се довери?

– Мисля, че още сме далече от това. По принцип сме недоверчиви и параноични дори. Това е разпространено във всички сфери на обществения ни живот: училище, болници, държавните институции, въобще е разколебано доверието в експертността като цяло. Това включва и работата на психолозите. За това помага и една друга тенденция, която е, че често психологът се използва като наказателна институция, а не като помагаща. В училищата например при психолога някои ученици се изпращат, за да ги сплаши, да им „чете конско“, да размаха пръст. Това няма как да не подкопава доверието в добронамереността на външен спрямо семейството човек.

За най-големите грешки, които правят родителите

Интервю на Йоана Тодорова с Валентина Маринова за сайта puls.bg

1235068_10201295254176766_642366603_n

Валентина Маринова

– Г-жо Маринова, свикнали сме да считаме бащата за „глава на семейството“, но от гледна точка на психологията кой от родителите има по-голямо влияние за психичното здраве и емоционално равновесие на децата?
– Най-определящо за психичното здраве на едно дете е не само майката като фигура или само бащата, а как те двамата си взаимодействат и помежду си и дали създават здравословна атмосфера в семейството. Защото, ако си представим една изключително всеотдайна майка, която живее в много силно деструктивни отношения с бащата на децата си, тя няма как да бъде пълноценна майка. Бащата, майката и детето са част от един триъгълник, в който всеки има своето място. В един от елементите на този триъгълник нещо да не е наред, няма как да се компенсира. Именно в този смисъл е важно да подчертаем, че няма значение кой от двамата родители е по-важен. Важното е взаимоотношенията им да спомогнат за здравословното израстване на детето.

– Може ли да опишем здравословната среда, която е най-подходяща за израстването на детето в психологичен аспект?
– За да расте едно дете, изначално най-важното е да има усещане за сигурност. За усещането за сигурност допринасят и двамата родители. Едно дете трябва да знае, че родителите му го обичат и приемат безусловно, че се радват на порастването му, че са отворени към емоциите му. Детето може да се смее, но и да плаче, и е важно родителите да приемат и двете отворено. Когато детето е прието, когато прави едно, но не бива прието, когато прави другото, у него се формира несигурност. Несигурността формира тревожност, на по-късна възраст – ниско самочувствие. Така че сигурността е изключително важна за едно семейство. Но ако си зададем въпроса как се формира сигурността у едно дете, то отговорът е, че предпоставките за това са в отношенията между двамата родители още преди да се роди детето. Те самите трябва да чувстват сигурност и яснота в отношенията си. Това не значи да нямат конфликти, нито значи да се обичат винаги като в началото на връзката си, да не се ядосват и да не си крещят и други подобни митове за брачните отношения. Сигурността в партньорските отношения означава най-вече всеки от двамата да може да си позволи да бъде автентичен. Именно това, което е изключително важно и за децата – да бъдат приемани като уникални личността и да не се страхуват да бъдат автентични. Културата на отношенията на партньорите преди да се роди детето спомага да се създаде средата, която да се формира тази степен на сигурност, за да може едно дете да порасне. В една по-късна възраст, когато детето тръгне на училище, родителите трябва да го научат и да издържа на известна степен на несигурност. Защото днешния свят е несигурен и никой не може да обещае сигурност. Ако родителите имат нагласата, че трябва да развиват и това умение у детето си, това е също много силна предпоставка за добро формиране на психичното здраве на детето. Известна степен на несигурност е това: детето се оплаква, че в училище друго дете го е обидило или му е откраднало химикалката. То плаче и е много разстроено и разказва на майка си. Едно е майката да отиде в училището, да се скара на другото дете, съвсем друго е майката да каже на детето си: „Опитай се утре да поговориш с твоето приятелче и да му кажеш, че това те е обидило. После ще ми разкажеш какво е последвало“. Тоест оставя пространство детето да се справи само, което е несигурност – не се знае какво ще произтече от това. Защото детето това го чака и то трябва да може да издържа на известна степен на напрежение. Според Робин Скинър, който е известен английски фамилен терапевт, основният белег за психичното здраве на семейството (той специално изследва психичното здраве на семейството като система) е отношението към външния свят. Дали семейството има базисно доверие във външния свят, светът извън семейството, или напротив – смята го за лош, враждебен и пълен с опасности. Семействата, които успяват да отгледат зрели личности са семейства, които гледат на света по отворен начин. Това стимулира детето да създава трайни и смислени приятелства, прави възможно детето да напусне семейството със самочувствие, когато съзрее. Знаейки, че светът е едно място, което е добро. Семействата, които са много капсулирани и затворени към външния свят, всъщност отглеждат зависими личности.  

– В днешно време доста често семействата се състоят от един родител, или от двама, които обаче не поддържат отношения. Как може въпреки това у детето да се изгради хармоничен характер, да има самочувствие и да се справя с проблемите?
– Най-добрият начин едно дете да се научи да се справя с проблемите е да наблюдава как се справят хората, които то обича. Родителят не трябва да бъде без емоции. Най-важното е той да бъде автентичен. Да си личи, че има проблеми, трудности. Когато е тъжен, да е тъжен. А не например много майки, когато са тъжни, се стремят да не показват пред децата си това и си слагат една фалшива усмивка. Това е изключително вредно за психиката на детето. Най-важното е родителят да показва той самият как се справя. За семействата с един родител е много важно той да има своята подкрепяща среда от възрастни. За съжаление, е доста по-често срещан обратният вариант – самотни родители хвърлят цялата си енергия върху детето, изолират се от външния свят, прекъсват познанствата си. Този родител решава, че така ще компенсира липсата на другия родител, ще бъде 24 часа в денонощието до детето си, ще работи на 100 места, за да не му липсва нищо. На детето всъщност започва да му липсва това да вижда, че родителят му има свой живот, който е различен от грижата за него. Получава се изключително силна връзка с детето, която не му помага самото то да израсне. Табуто за това родителят да слага своите нужди на преден план е толкова силно в нашата култура и действителност, че в един момент родителят престава  да съществува въобще във всяка друга социална роля, освен като родител. Което формира в най-крайния си вариант зависими личности – това са хората, плахи и несигурни младежи без самочувствие, без свои лични приятелства или среда.

– Кое от поведението на родителите може да навреди на психическото развитие на детето?
– Едно от най-страшните неща, които могат да се случат във взаимоотношенията между родител и дете, е родителят да изравни позициите. Родителите са йерархично винаги едно ниво над детето. Много е често в нашата култура позициите на родителя и детето да се изравнят и най-добрата илюстрация за това е изказването: „Аз и детето ми сме приятели“. Много често го чуваме.

– Не трябва ли да бъде така?

– Не, и като дългосрочна последица е едно от най-най-осакатяващите психичното здраве на детето. Защото родителят може да има теми, по които да има приятелски подход към детето си. Но като казват „Ние с детето ми сме приятели“, родителите имат предвид: „Между мен и детето ми няма разлика“. При приятелството хората са равнопоставени, те си споделят много неща, няма доминиращ, който да казва и нарежда какво да се прави. При родител и дете, ако това остане по този начин, означава никаква емоционална граница между двамата. Много родители използват това приятелство в кавички, защото един родител никога не може да бъде приятел с детето си, за да контролират децата си – да може да има малка дистанция и детето да им споделя всичко. Когато са приятел с детето си, те го лишават от възможността да има свой периметър, своя емоционална граница. Родителят подлъгва, че са приятели, за да може да го контролира, което е пагубно. Детето започва да счита, че близостта между хората, приятелството, се използва за контрол. В последващия му живот ще има недоверие към собствените си приятелства. Няма да може да направи една удовлетворяваща дългосрочна интимна връзка след време, просто защото за него близостта е контрол. Което пак казвам, не означава, че родителят не може да има приятелски подход по някои теми. Но да изравни нивата и да каже: „Аз и ти сме приятели“ – това е изключително нездравословно.  

– Има ли начин деструктивните модели на поведение от семейството да бъдат надраснати и преодолени от децата им впоследствие?

– Няма нищо загубено, докато човек е жив! Живеем във време, в което на всички деца се случват какви ли не травми. Непоправими неща няма. Надеждата е в тяхната среща с други хора, извън семейството. Те му служат за някаква обратна връзка и възможност да прави промени. Светът ни дава възможности, които семейството не би могло. Другата надежда е, че има вече достатъчно богат практически опит в сферата на хуманитарните науки – психологията и психотерапията, които са много добър ресурс хората да се справят с живота си като възрастни хора без непременно да прибягват до медикаменти, когато това изрично не се налага. Най-големият ресурс за всички нас е външният свят, към който, ако подхождаме с нагласата, че дори и да изглежда и да е опасен понякога, той е и място, в което можем да се развиваме, да се реализираме и да черпим опит. Това е надеждата.