Архиви по категории: Намерени в мрежата - Page 2

Как да реагираме на агресията на децата

Снимка Булфото

Снимка Булфото

Доколко е опасна агресията при децата от 3 до 7 години ни обясни психотерапевтът Валентина Маринова  от Психотерапевтичен институт по социална екология на личността. Според специалиста наличието на агресивна енергия у човека е също толкова присъща, колкото търсенето на близост и обич. Така вместо да се страхуваме от подобни прояви, по-добре е да си дадем сметка, че ако се откажем от своите агресивни импулси, се превръщаме в половинчати хора, каза още психологът пред Dnes.bg. Ето и целия ни разговор по темата.

Интервю с Женя Георгиева в ББТ

Женя Георгиева

Участие на Женя Георгиева в предаването „Сутрин с ББТ“ на тема: „Добри родители ли са българите“, 24 юни 2010.

Линк към предаването

Източник http://www.bbt.tv

Весели празници!

Весели празници!

Пожелаваме ви тази Коледа да бъде най-красивата за вас,
да се сбъдне всичко, за което сте мечтали,
и най-важното – винаги да ви съпътства здравето и любовта!
Честита Коледа!

От екипа на сайта!

Ние – всички сме зависими. Зависими … един от друг. Взаимо-зависими.

Приватизация на груповото пространство

Женя Георгиева

Автор: Женя Георгиева

Статията е публикувана за първи път в бюлетин „Заедно“ на Превантивно-информационен център по проблемите на наркоманиите към Столична община.

Немалка част от специалистите гледат на наркоманията като на проблем между индивида и веществото. Проблем на млад човек, който от даден момент нататък строи деня си, битието си, само с оглед на доставянето на веществото, и съответно – на съвсем индивидуалистичния по същността си резултат от вземането му –  специфично състояниеизживяване  – категории, строго индивидуални, свързани с вътрешния свят – с релаксация, с уникални образи, ритми, цветове, телесни усещания, които той поднася. И такова ниво очевидно съществува – в определението на наркоманията би могло да залегне това откъсване, вдаване навътре в индивидуалното  – и то в доста  „чист” вид.

И тъй като индивидуалното, когато е разгърнато, има способността да предизвика, да включи представата за най-абстрактното, най-обобщеното ниво на свързаност,

това търсено чрез наркотика състояние, дава и усещането за връзка с всеобщото – на ниво, едва ли не – вселена. А как стои въпросът с просто общото, не ВСЕобщото, не вселенската принадлежност, а конкретната принадлежност – в конкретно човешко обкръжение?

Голяма част от родителите поставят акцента върху средата, в която /под влияние на която/ синът им, дъщеря им вземат дрога. Те говорят за нея почти като за зараза и търсят разрешенията по посока на това  –  да откъснат детето си от тази конкретна среда. И очевидно – това ниво също съществува- в определението на наркоманията би могло да залегне това силно изразено групово ниво на проблема.

Не случайно тези два погледа съ-съществуват малко разкъсано един от друг. Те трудно се съчетават. Има нещо парадоксално – как така хем е определящо строго индивидуалното, в едва ли не „чист” вид, а същевременно съжителства с наличието на груповото – също силно изразено. До степен, че зависимостта е като че ли и от веществото /състоянието, което то отключва/, и  от групата.

Май в думата „съжителства” е разковничето. Да се вгледаме малко: тази група, за която се подразбира, че, остане ли в нея индивидът – вземането на дрога ще продължи. Т.е. че когато са заедно нейните членове, те не биха могли да правят друго, освен това. Чиято функция, изглежда е тази – събираме се заедно за да вземем… и тогава всъщност… за да съм сам – изцяло със себе си – вътре в себе си. Заедно  – за да съм сам! Сам –  но  заедно с другите, СРЕД другите.

Обикновено кажем ли „има група”, подразбираме че има взаимодействие между индивиди, между индивида и групата, има отношения – а отношенията са това, което всеки изважда отвътре – от това което носи в себе си – и го внася в общото пространство и то има отзвук, идващ от вътрешния свят на някой друг – който също се изнася навън, променя се донякъде в процеса на изнасянето му, после  – някой трети … И другата страна, която съставя отношенията: вземам нещо от това общото, дето се е оформило от тези индивидуални „приноси” в груповото пространство /или пространството между двама, между трима/ и го асимилирам – пътува по обратния път – отвън навътре. Това липсва в тази група. Май трябва, в такъв случай,  да я сложим в кавички – „група”. „Имам група” – биха могли да кажат нейните членове. „Имам силни изживявания в група”. „Имаме споделени преживявания”. Биха могли. И да не го казват, го мислят за себе си, възприемат се така. Но внимателното вглеждане ни показа, че това е просто …игра на думи. Имам група – не в смисъла на общуване, на взаимодействие,  а в смисъла на присъствие на повече от един човек на едно място. Имаме силни преживявания заедно – не в смисъла на преживяхме нещо, в което участвахме всички. А изживявания – непородени от съвместност. Неродени в общуване. Споделяме изживяването   – не в смисъла на споделяне като контакт, като съпреживяване. „Споделяме” го така,  както се споделя легло, в което всеки си сънува неговия сън. То е нещо като …приватизация на груповото пространство. Групата –като някакъв фон, подчертаващ независимостта ми. Злоупотреба на индивидуалното над груповото пространство.

За „фиктивния брак”

Тази група, дето уж я има, но я няма прилича на фиктивен брак – брак който се сключва не заради неща, които произтичат от отношенията ни, а за да ни осигури нещо друго – което е външно спрямо взаимодействието, не произтича от него. Напр. – за да ни даде американско гражданство. Емигрантските власти провеждат интервюта – знаем ли каква паста за зъби употребява партньора, какъв крем за лице – доказваме че е налице съжителство – но … всъщност няма брак, не сме съпрузи, не сме партньори в живота

Е добре, а  ако се вгледаме в браковете, в които израстват децата ни днес –  колко от тях са заприличали на фиктивни? В каква част го има, развива се взаимодействието, родителите са като екип, в който тече жив процес на обмен, единият подава нещо – така, както го вижда, другият подава нещо, изстрадваме това, че са различни неща, но не отричаме виждането на  другия. Не правим опити да го „сумираме” механично със своето, а асимилираме нещо от него и в даден момент – стигаме до нещо трето – до някаква форма на синтез, който вече не е нито едното, нито другото, но и двамата сме автори на това, което се е породило.

И в колко всъщност вместо това: просто надделява единият и другият не се чувства  съавтор на решението, нито на привеждането му в действие. И това личи, а дори понякога – откровено го „саботира”.  Или пък: правим механични компромиси, в които всяко от вижданията ни е „нащърбено” и обезсилено и никой не е удовлетворен. Като не проработи, всеки виква: „Казвах ти аз…”  И… след няколко такива неуспешни опити, всъщност –  се отказваме от взаимодействието, неспособни да отстоим своето, но да зачетем и виждането на другия, спестяваме си емоциите, които процесът на не-механичното им съвместяването коства, и заобикаляме взаимодействието, лавираме – почти както някога лавирахме към комунистическите си шефове, по правило по-некомпетентни от нас  – прикриваме част от информацията, или я подаваме късно – другият да е почти пред свършен факт, ама да изглежда, че участва в решението. Заедно с това си спестяваме и промените, израстването си в този процес. И става едно надлъгване, един разнобой  Спомням си едно семейство, в което едната дъщеря беше със зависимост,  а другата – с анорексия, в което родителите казаха, че като им поднесе криза някоя от дъщерите, те викат бабата – защо – не знаят, просто са установили, че това повлиява за известно време добре на нещата. „Е, какво прави бабата по-различно?” Не можаха да установят нищо, което да си заслужава да се „вземе”от нейното поведение – само дразнещи неща правела – обезценява ги, дава съвети. И тогава едното момиче каза: „Само когато баба дойде, те стават екип”. „Те” –  родителите.. Не им го каза на тях, а – на нас- терапевтите, защото знаеше че „те” няма да я разберат. Те наистина не можаха. Изразиха огромно учудване – „Как така екип, какво искаш да кажеш?” Единствено тогава  – когато и двамата противодействат на обезценяващите ги като родители думи и действия на бабата, те се обединяват, стават единни! През цялото останало време, когато те са авторитетите –  всеки си тегли в неговата посока, дори когато уж нещо се договарят.

А по отношение на преживяванията?

В колко от нашите взаимодействия  като съпрузи преживяванията от вътрешния ни свят, емоциите които изпитваме, са споделени –   т.е. споделяме това, което ни вълнува, както и  – вълнуващи неща се пораждат във взаимодействието? Или и при нас – не много по-различно от положението в наркоманската група – това са като техните „споделени изживявания” – всеки е сам със себе си пред телевизора, но сме заедно в стаята.

И като се върне сина или дъщерята – тогава „мъртвилото” настъпило в къщата изчезва – нещо живва – само тогава. Майката /понякога бащата, но в по-масовия случай – това е майката/ с готовност става от телевизора – по средата на това, което е гледала, оживява се – и се впуска в контакт с детето! Там са нейните вълнения, започва най-хубавата част от деня и, тази част, с която тя е и най-горда – „аз съм приятелка със сина ми”. Там е споделянето. Това нейно взаимодействие със сина, запълващо празнината от истинско взаимодействие с бащата, от истински взаимодействия с приятелски кръг, с други хора, го всмуква като във фуния. То е неравностойно взаимодействие /между двама души с различен жизнен опит, между родител и син – двама души с различно положение в семейната йерархия/, протичащо, обаче, създавайки илюзията за равностойно – приятелско. Превъзходството на единия „събеседник” уж е оставено настрана, но всъщност младият човек все повече развива вътрешното усещане, че да взаимодействаш значи да си експлоатиран, да не се оставя да си е твоя тази част от вътрешния ти свят, в която имаш  да се ориентираш сам. Ако тази вечер, на купона, приятелката ти се е скарала с теб, да се върнеш и да имаш възможността да  останеш сам с преживяването си, да го изстрадаш, да си поплачеш, ако трябва. Да се ядосаш, да изпиташ противоречиви чувства, да обозреш това което ти се е случило – постепенно, да  извличаш  бавно нещо от него. Но кой ще се откаже в такъв момент от възможността да сподели с един отдаден събеседник, който цял ден е чакал, за да отрази вълненията ти? Веднъж споделил ги, тя  – майката няма да се спре до кратък разговор, няма да си каже – както би си казал приятел:  Никой не може да му  спести тежестта на това преживяване, колкото и да се опитвам да му помогна, просто има да си го изживее”. – Не, та тя е майка, има да обгрижи момчето си, как така ще се примири, че то страда.  Как се чувства това момче след дву-часовия разговор с майка си в такъв момент?  Объркано. То и е благодарно – и това е, което съзнава на първо място, същевременно – има смътното усещане, че нещо му е отнето. Момчето се приучава, че човешките взаимодействия са като фуния, те изсмукват всичко твое в полето на контакта. Ти или си сам с вътрешния си свят, или ако взаимодействаш, няма място за нещо „само твое”.

Нека си спомним, че и моделът на отношенията между майка му и баща му, му показва невъзможност за удовлетвореност във взаимодействието  – двама души, които вместо да развиват способността си да израстват чрез  различията си, са се отказали, заобикалят  взаимодействието.

Бягство от взаимозависимост. Независимост чрез зависимостта

Е, сега наркоманската група изглежда малко по-различно – група която дава възможност на своите „участници” да не участват, да нямат взаимодействия, да не търсят съвместяването на  аз и ти, на аз и ние, Ние сме тук, но съм си напълно аз –  в контакт с вътрешния си свят. Всеки има своето силно преживяване, извлича го от дрогата, не от взаимодействието.

Както аз бях дрогата за майка ми, както телевизорът беше дрогата за майка ми и баща ми, спасяваща ги от взаимодействие.

Група от  връстници, с равностойни „отношения”, изградени на принципа, на който е бил родителският модел на равностойно „общуване” – съжителство –  и ти си тук и аз съм тук, между нас нищо не се поражда, вълненията, силните преживявания ги черпим от външен спрямо нашето отношение източник – от  телевизора, от сина или дъщерята. Индивиди, събрали се във фиктивна група, както в същността си е бил станал фиктивен бракът в дома им. Млади хора, уплашени от представата си за човешко взаимодействие, поради опита си с емоционално-експлоатиращо ги взаимодействие с единия от родителите си. Лишени от спокойствието да притежават вътрешния си свят, да черпят от него в рамките на взаимозависимостта на истинското партньорство, във която и чрез която и заради която човешките същества развиват автономността си като личности. Не докоснали се до такъв опит. Напротив, опитът, който имат ги е приучил че да си автономен и взаимозависим е невъзможно,  можеш да си или зависим /погълнат от отношенията и  изгубил се като лично психично пространство/ или напълно независим от хората около теб. Черно-бял подход. Трябва да избера. И те избират  –  да останат независими индивиди  – чрез зависимостта от дрога.

За превенцията, за промяната в нас, за терапията

Можем да извлечем много неща от това вглеждане в емпириката на наркоманното поведение, което направихме и връзките, които открихме.

Повечето форми на превенция са насочени към децата и младежите. А нещата, всъщност тръгват от нас – възрастните – отговорните за днешния ден и за децата ни хора. От моделите, които им подаваме и в които ги въвличаме, в които потребност та им от близост която без да ме поглъща, ме развива и обогатява с вълнуващи, дълбоки преживявания, е не само неудовлетворена – отчаяли сме ги по отношение на съществуването въобще на такава близост. Ние самите сме отчаяни, отказали сме се да я търсим в нашите взаимодействия с равностойните. Едни родители на момче с тежка зависимост, дошли за семейна терапия, ми казаха: ако трябва да работим върху взаимоотношенията помежду си, ние ще се разведем. И си отидоха. Избраха да си продължават механично. Дори с риск за живота на детето им.

Правим опити да се променим, без да се променяме. 

Живяхме десетилетия в едно общество, което самото правеше такъв опит. Да запази принципите на традиционното общество, с акцента му върху групата, същевременно да премине към етапа на индустриализация – този който навсякъде по света замени груповото и сложи акцента върху индивида. Плати цената на такъв опит – абсурд-изира групата, превърна я в колективи, които да задушават индивидуализацията. Превърна груповото в злоупотреба с индивидуалното пространство. „Забрани” конкуренцията. Сега – естествено отидохме в другата крайност, устремени към индивидуалното, вдадени в свръх – конкурентност. Някъде около нас да има истинска екипност? Не механично съчетаване на „интер-дисциплинарни” гледни точки, а професионално взаимодействие, в което да можем да асимилираме различната теза от нашата и това да ни доведе до раждането на нещо трето, което никой от нас – като индивид не е можел да генерира?

На какво учим децата си – и в къщи, и в училище, когато изобщо обръщаме внимание на уменията за общуване  – на  някакви такива неща като да умеят да спорят по-убедително, да се отличават, да изпъкват, да са най-умните, да са конкурентноспособни. Това не е общуване. Изобщо нямаме идея за потребността им да придобият усет, собствено преживяване за взаимно-обогатяващо, сближаващо общуване в група, в което всеки има приноса си, но ставайки общ, той се променя, не е същият, какъвто е бил, излизайки от вътре. И всеки може да черпи от него.

Ние самите нямаме такъв преживелищен опит.

Ние сме травмирани хора, Травми, граничещи с травмите на хора, които са били подложени на манипулациите на принадлежността в секта – с които се работи в продължение на години, за да се освободят от личностните промени, придобити там  и особено от изкривяванията в общуването. Както и недоверието към човешката група, виждането на света извън семейството като враждебен.  Хора с чиято индивидуалност е злоупотребявано. Но не си го признаваме.  Първата крачка към това да си помогнем – да видим проблема. Казваме това на децата си, когато се впуснат към „независимостта”, осигурена им от дрогата. Но имаме да се чуем, да го кажем на себе си.

Превантивните форми не включват родители – защото те не идват. Психолози ли? Те са за „нередовните”. Да му мислят те. „Аз съм си редовен, аз съм си спокоен…”

На фамилна терапия идват рядко. Представят си, че някой трябва да вземе детето им, да го оправи като развален телевизор и да им го върне. Арт-терапия, други „креативни” терапии, които могат да „лекуват” отношенията и същевременно да заменят „промененото състояние на съзнанието”, доставяно от дрогата с друго, градивно, променено състояние – това на художника, на сътворяващия нещо – не заради качеството, резултата, конкурентно-способността му, а заради процеса на създаване  – им изглеждат – детински. Ние сме зрели хора.

Напротив –  незрели сме. Имаме да направим синтез между опита си от онова общество, което издигаше груповото, и опита ни от впускането към индивидуалистичното, да стигнем до зрял синтез –  на принадлежност, в която има място и за истинска взаимозависимост, и за  автономност на личността. Дължим го на себе си. И на децата си. Всички ние. Всеки от нас. Всеки, който го постига по малко, променя нещичко в цялото. Проправя пътечка. Прави общата промяна по-  вероятна. Има смисъл.

Ние всички сме зависими… един от друг. Взаимозависими.

На запад хората ходят на психотерапевт. В България – на врачка.

Интервюто е дадено за е-vestnik на 11.12.2009

Румен Георгиев е психотерапевт. Той е сред основателите на Българската асоциация по психотерапия и зам.-председател на управителния й съвет.

 

 

 

Д-р Александър Ангелов е психиатър. Дълги години работи с пациенти, които имат проблеми с наркотичните вещества и алкохола. Има специализация по психотерапия. Член е на УС на Българската асоциация по психотерапия.

 

 

– Трябва ли да си луд, за да ходиш на психотерапевт?

– Румен Георгиев: Категорично не, но някои хора така си мислят – че трябва да си ку-ку. Други, особено мъжете, си казват – как някой ще ми дава акъл, аз да не съм глупав. В по-развитите страни психотерапията е станала част от живота на хората и непрекъснато се правят различни обучения. Човек може да посети семинар за това как да се справя с детето си, което има проблеми с дисциплината, как да се разбира с партньора си при съвместно живеене. Това, което е било валидно за взаимоотношенията между мъжа и жената по времето на нашите баби и дядовци, е абсолютно неприложимо в днешно време. Митът, че любовта оправя нещата, се опровергава дори само на физиологично ниво. Периодът на влюбване трае от 6 месеца до 2 години. Хормоните ни надрусват почти като наркомани, след което нивото им спада и започваме да забелязваме недостатъците.

Връзката между мъж и жена започва, когато вече забелязваме недостатъците, но въпреки това решаваме да останем заедно. Тя няма нищо общо с филмите на Холивуд и с мита за вечната любов. Добре е младите да се научат какво да правят, когато има конфликти и разминавания, защото точно чрез тях се развива връзката. Ако няма конфликти и различия, просто няма връзка. Докато мнението е обратното – щом се караме, значи не се разбираме. И много хора си казват: „Може би не избрах правилния“, търсят други партньори и им се случва едно и също. Това не е терапия, а образование по отношение на взаимоотношенията между хората, което липсва.

– Много хора твърдят, че са влюбчиви и затова сменят партньорите – не че имат проблеми във взаимоотношенията.

– Александър Ангелов: Зависи от контекста. „Много съм влюбчив“ може да е тичане от връзка на връзка, за да си разнообразиш живота, да не се обвързваш чак толкова, да не носиш тежестите на някакъв продължителен съвместен живот, който понякога си има и суровите страни. „Много съм влюбчив“ понякога просто значи: „Тичам от приключение на приключение, защото по-добре да не се заседявам много на едно място“. Не че това винаги е осъзнато, но често т. нар. влюбчивост е свързана с незрелост и с нежелание да се поемат отговорности във връзката. Едно от нещата, които дава психотерапията, е да оцениш отношението си към това, което се случва.

– Казват, че психотерапевтът може да ти бръкне в мозъка и да ти го промие. Има ли такава опасност?

– Румен Георгиев: Поздравявам ги за вярата, която имат в мощта на психотерапевтите, но за добро или за лошо, не можем да бръкнем в ничий мозък. Едно от нещата, с които се свързва психотерапията, е хипнозата, но никой не може да накара друг човек, независимо дали е под хипноза или не, да направи нещо, което противоречи на моралните му норми. Няма как. Ако беше възможно, само казваш на пациента: „Сега отиваш, обираш банката, носиш ми парите и забравяш за всичко“, след което няма нужда да работиш.

– Хипнотизаторът не може ли да внуши на пациента си мисли, които не са негови? Примерно – че не обича да пуши цигари?

– Румен Георгиев: Първо, човек трябва да има мотивация да спре цигарите. След това вече отказването може да се улесни не само с хипноза, но и с различни други методи – изграждане на поведение, навици, хранене и др. Но не може да бъде накаран да спре цигарите, ако не иска. Такова огромно въздействие върху хората не може да се оказва. Иначе рискуваме да се превърнем в роботи в ръцете на някой психопат примерно. Ние имаме емоции, а те са автономни.

– От какво тогава са породени страхът и недоверието към психотерапевтите?

– Румен Георгиев: Хората имат всевъзможни убеждения – че има извънземни, че любовта е всичко, че само врачките и шаманите могат да им помогнат. Виждал съм заглавие във вестник: „Виден екстрасенс и психотерапевт“, а отдолу – снимка на някакъв космат мъж, гол до кръста, който си е налепил по гърдите и по корема 20 лъжици. Но е истина, че ако трябва да избират между врачката и психотерапевта, 70% от хората ще изберат врачката.

– Защо предпочитат врачките?

– Александър Ангелов: Търсят бързи решения и очакват готови рецепти.

Те си мислят, че врачката ще им предвиди бъдещето и няма нужда да полагат усилия. А това не може да стане, защото човек сам си прави живота – не му го прави врачката.

Румен Георгиев: По същата причина някои хора предпочитат да отидат на психиатър – защото ще им даде хапче, те ще го изпият и ще им светне пред очите. От това проблемите не се решават, човек вечно е в депресия и вечно взима лекарства, но му е по-лесно. Психотерапията изисква усилия, постоянство, а и средства.

– Струва ли си човек да инвестира в психотерапия?

– Александър Ангелов: Да, защото ефектът не се измерва само с пари. Това може да промени живота ти.

Румен Георгиев: А и не е толкова скъпо…

– Как вървят цените?

– Румен Георгиев: Между 20 и 30 лева на посещение.

– В интернет има оферти от типа: „65 лева за сеанс от 45 минути“?

– Румен Георгиев: Много е вероятно да става въпрос за мошеник или някой да разчита, че ще отидеш само 1-2 пъти и се опитва да ти вземе повече пари. Хората, които провеждат истинска психотерапия, знаят, че това не става за един-два пъти, а отнема месеци. Те ще определят по-поносима цена, за да могат да си свършат работата. Удоволствието на всеки професионалист е да види резултата от труда си.

– Как човек може да промени живота си с психотерапия?

– Александър Ангелов: Психотерапевтът ти дава възможност да погледнеш на проблемите си от друга гледна точка и в перспектива. Успокояваш се по отношение на проблеми, които преди си мислел за нерешими, и се стимулираш от нови възможности, които се разкриват пред теб в хода на работата. Или получаваш ново себепознание. Човек, когато се движи в ежедневното клише и стандартните социални роли, трудно излиза от тях и умората му бързо се трупа.

Психотерапията ти дава възможност да погледнеш тези роли отстрани – къде си по-ефективен, къде няма смисъл да влагаш усилия, кое е добре да развиваш в себе си. Всеки от нас изпълнява едновременно много социални роли. С времето в някои от тях настъпва еднообразие. Дори и човек да няма сериозен психологичен проблем, ако отиде на консултация, може да разбере къде прекалено се е концентрирал и на кои важни лични неща не отделя внимание. Ти може да си на върха на кариерата си, но да си лишен от личен живот. Затова и се правят много сесии за мениджъри, за хора на отговорни постове и др.

– Може ли да стане някакъв фал по време на психотерапия? Какъв е рискът?

– Румен Георгиев: Риск има, ако психотерапевтът е неопитен. Не че ще направи нещо лошо на пациента си, но може да се опитва да му помогне по неправилен начин. Например, аз съм на път да се самоубия. Това е мъчително решение и последната ми надежда е в психотерапевта. Отивам при човек, който не е опитен, и му казвам: „Омръзна ми животът, всичко е гадно и т.н.“, а той ми отговаря: „Ще се оправиш – какво толкова си се потиснал? Горе главата! Вземи се в ръце! Ето – женен си, имаш деца, работиш. Малко по-смело трябва, по-ведро да гледаш на живота – виж колко хубави неща има“. Тоест, окуражава ме като приятел. И аз си казвам: „И този не ме разбира и не знае какво ми е отвътре. Нищо че имам жена и деца – пак не ми се живее…“ И тогава може да отида и да се самоубия. Но е много рядко и това да се случи. Тоест – психотерапевтът може да не успее да помогне, ако няма опит, но вреда е изключително трудно да нанесе.

– Какво казва опитният психотерапевт на самоубиеца, вместо да го окуражава?

– Румен Георгиев: Например – че вероятно нещата при него наистина са много тежки и затова не се чувства добре. Трябва да се уважават чувствата на хората. Каквито и да са обстоятелствата в живота му, той може да се чувства добре или зле, така че терапевтът е длъжен да отговаря на емоционалното му състояние.

– Има ли минимална възраст за психотерапията? Уместно ли е например едно дете или тийнейджър да ходи на психотерапия?

– Румен Георгиев: По време на фамилна терапия идват и деца, и тийнейджъри. През пубертета за юношите най-важни са взаимоотношенията им с околните и въпросът за идентичността. Децата се тревожат – кой съм аз, харесва ли ме другият пол, готин ли съм, какъв искам да стана. В такъв момент са подходящи превантивни сеанси, които да помогнат на юношите да се опознаят по-добре, да придобият умения да общуват. Агресията при подрастващите е проблем на тревожността. Има научно доказани методи, които помагат за намаляване на агресията в тази възраст, но те изискват време и постоянство. Затова се ядосвам понякога като видя, че по света се харчат милиони долари за безсмислени кампании срещу насилието. Примерно, четат се лекции или се организира събитие от типа – на 25-и август деца от 25 държави ще нарисуват мир. И какво става като нарисуват мир? Сигурно той настъпва на земята и край вече с агресията. Или се организира  колоездачно състезание, двама човека седят на велосипеди, а над главите им пише: „Не на дрогата“. И за това са похарчени примерно 10 000 лева…

– Има ли психологични проблеми, които трябва да се решават навреме, иначе става късно (както е при някои физически заболявания)?

– Румен Георгиев: Във всеки момент от живота човек има различни проблеми. Дори да е над 80 години, той пак се тревожи как ще умре, има ли живот след това и т.н. Но за някои методи възрастта има значение – например да се работи в психоаналитичен план с по-възрастни пациенти е трудно. Но пак би могло. Зависи какво се цели. Наистина, някои методи са подходящи до определена възраст. Например – не може да прилагаш танцувална терапия на някой 85 годишен.

Психотерапията е нещо като медицината и има различни цели – краткосрочни, дългосрочни. Краткосрочната терапия е близка до съветването, така че човек може да мине с няколко сесии и дори само с една. Фобията от летене със самолет например (от която масово страдат хората), може да се преодолее с едно упражнение за десет минути. Тоест, терапията може да се състои от едно посещение или да продължи с години (ако човек е решил да си преосмисли живота, личността, възгледите, ценностната система и поведението). То е като с лекарствата – от аспирин до операция.

– Каква е разликата между психолог и психотерапевт?

– Александър Ангелов: Психологията е професия, която дава определено ниво на познание най-общо за света на човека, за взаимоотношенията между хората, за личностната структура и др. Има организационна психология, педагогическа психология и др. Стандартното психологично обучение най-общо дава възможност да оцениш някакви проблеми, ако съществуват, и евентуално да направиш консултация (което е различно от психотерапията).

Консултативната работа е свързана със съветване, което може да бъде прието или не, докато психотерапевтичната е нещо по-системно, по-сложно и продължително, в което се  работи с несъзнавани проблеми и с проблеми в поведението. Част от стандартната психологична подготовка включва работа с лични проблеми, но това още не значи, че ставаш за психотерапевт.

– Кога ставаш за психотерапевт?

– Румен Георгиев: Има Българска асоциация по психотерапия, която включва различни школи и методи – арт терапия, фамилна, групова терапия, психодрама и др. Тази асоциация е член на Европейската асоциация по психотерапия, която е въвела стандарти от 1991 година.

Психотерапевтът има различна професия от тази на психиатъра и психолога. Това е немедицинска професия – вид специализация след хуманитарно или медицинско образование, за която човек трябва да е минал през специално седемгодишно обучение от 3 200 часа, разделени на блокове – теория, практика, лична терапия. Чак тогава той става правоспособен психотерапевт.

– Къде се извършва това обучение в България?

– Румен Георгиев: Различните психотерапевтични школи формират институти и извършват обученията.