Архиви: емоционална злоупотреба

Здравословното родителстване

Екип на проект “Семейна екология“ организира семинар за родители и бъдещи родители

Дата на провеждане: 25 май, петък от 18.30 до 20.30 ч.
Адрес : София, ул.”Княз Борис I ” № 122 ет.2

Въпросите свързани с възпитанието на децата вероятно са едни от най-дискутираните в общественото пространство през последните години и сигурно има най-различни и често доста противоречиви отговори, свързани с това какво е да си справящ се родител. Готови рецепти няма. Но има няколко основни принципа, които могат да помогнат. Когато си родител вероятно е важно да имаш повече информация, повече полезни отговори и алтернативи. В семинара ще се представят съвременни и научно доказани и потвърдени в практиката начини за здравословно и удоволетворително родителстване.

Регистрацията става на e-mail: igpavlov@abv.bg.

Такса: индивидуално 25лв., двойки 40лв.
Срок за записване 24.05.2018г.
Максимален брой места 10.
Регистрацията приключва при запълване на бройката.

Водещ: Иван Павлов, психолог, фамилен психотерапевт                                                                    

Магистър по психология. Завършва обучението си по системна фамилна психотерапия в Психосоциален институт за семейството (ПСИС) – пълен член на Камарата на тренинг институтите към Европейската асоциация по фамилна психотерапия (TIC – EFTA). Част е от екипа на (ПИСЕЛ) Психотерапевтичен институт по социална екология на личността и екип по проект „Семейна екология“.

Включен съм в Регистъра на психотерапевтите на България

Консултира на български и руски език. Работи индивидуално, с двойки, със семейства и групи. Провежда семинари по теми, касаещи психичното здраве, семейните и брачните отношения, родителстването и детското развитие.

За повече информация 0889274114 Иван Павлов

Емоционалната злоупотреба като аспект на родителско-детските отношения

Психо-социален институт за семейството и сдружение “Естествено” организират дискусия за родители на тема: “Емоционалната злоупотреба като аспект на родителско-детските отношения ”.

Определението за добър родител включва това да обичаш детето си и да се грижиш всеотдайно за него, да прекарваш време с него, да познаваш и откликваш на нуждите му. На емоционалната близост между родител и дете в съвременните педагогически подходи за родителство се обръща голямо внимание. Но има и един важен аспект от близостта между родителя и детето, който силно се подценява, а е източник на сериозни проблеми в детското развитие – емоционалната злоупотреба.

Дискусията има за цел да насочи вниманието към различните аспекти на родителската привързаност.

  • Позицията на „избраното дете” и нейните психологически характеристики.
  • Сигнали на емоционалната злоупотреба.
  • Роли и отговорности на родителите и децата в семейството.
  • Правилата за здравословно родителство, които ни предпазват от грешки.

Родителите ще могат в спокойна атмосфера да споделят своите тревоги, въпроси и колебания, да чуят професионални насоки и да обменят опит с други родители.

Водещи:
Валентина Маринова, доктор по педагогика и Елена Кръстева, фамилен консултант

Дата: 22 ноември, четвъртък, от 10.30 до 12.30 ч.

Място: София, ул. „Цар Самуил” № 16
Такса за участие: 20 лв. Такса за двамата родители: 30 лв.

За записване и повече информация: vkmarinova@gmail.com и 0896-753837 Валентина Маринова

 

Интервю с Женя Георгиева в ББТ

Женя Георгиева

Участие на Женя Георгиева в предаването „Сутрин с ББТ“ на тема: „Добри родители ли са българите“, 24 юни 2010.

Линк към предаването

Източник http://www.bbt.tv

Емоционалният инцест

Говорим си с една приятелка, журналистка, сладки приятелски приказки. Взаимно се интересуваме от работата на другата. Какво става в телевизията, има ли цензура, настина ли това, което вчера показахте в репортажа е така, питам аз. Тя на свой ред казва този познат какво прави, тя как се чувствала, това сега какво е, кажи ми ти като психолог, това добре ли, не е ли и т.н. И неусетно прескачаме от обществени и политически теми към лични и човешки. И обратно. Точно по това време работех с един труден случай, всъщност лесни случаи няма, но този беше особено драматичен и ме разтърси силно. Около два месеца консултирах млад мъж, на 25 години, с няколкогодишна употреба на хероин. Зависим. Висока доза,  трудна семейна ситуация и живее сред изцяло криминален контингент: побоища, кражби, грабежи. Оказа се, че този млад мъж в детството си, е бил сексуално насилван от майка си. Две години след това започва хероина. До днес. Същото беше преживяла и сестра му. Той ми каза: „На мен ми се случи най-лошото, което може да стане с едно дете, нали ?“ И веднага след това ми каза и друго: „Аз я обичам, тя ми е майка, не е лош човек. Грижила се е за нас“.

Тук приятелката ми се обърка напълно и започна да не разбира. Как можеш да обичаш такава майка. Че това е чудовищно и трябва да бъде дадена на съд, че за такива престъпления няма давност , че децата й трябва да търсят отговорност от нея. Аз започвам с някакви психологически теории да й обяснявам, че реакцията му е напълно обяснима, че всяко дете си обича майката и бащата, каквито и да са те, че тази връзка е много силна и цял живот остава жива и играеща роля в живота ни. Тя обаче продължава да не разбира. Тогава аз отново скачам от личното към общественото и решавам да й дам следния пример: през годините на тоталитарното управление ние всички пострадахме от издевателствата на Комунистическата Партия. Някои не оцеляха физически, други безбройно много хора, загубиха работа, мечти, биваха изселвани, не се реализираха в професията си, единствено поради цинизма на една система с най-нечовешкото отношение към хората. И въпреки това до ден днешен всеки пък, когато имаме демократичното право да я отречем, да я заклеймим, да се откажем от нея, т. е. да гласуваме против тази Партия не го направихме. Все тях си избираме и все още бленуваме по отминалото време. Изненадата ми беше огромна, когато след този пример тя ме разбра. Разбра ме какво искам да й кажа с това, че реакцията на младия мъж е съвсем естествена и не би трябвало да буди недоумение. Тук обаче дойде ред аз да се изненадам. Защото докато в случая с момчето аз разбирам и приемам неговата обич, в случая с Партията не мога да го приема.

Започнах да пиша това, за да подредя поне донякъде собствените си мисли. Двете разбираме света опирайки се на различни опорни точки, може би това е свързано и с различните ни професии. Тя приема едното, аз другото, а двете неща не са ли едно и също? Защо едното буди у мен тъга и разбиране (момчето), а другото отвращение и срам (Партията)? Защото майката е майка и отношението към нея е изключително личен и интимен въпрос, докато Партията не е майка на никой от нас, въпреки че вече години наред се държим така все едно ни е такава. Държим се като травмирано дете, което разбира, че майка му не се е справила като родител, дори напротив, злоупотребила е с него, но въпреки това я обича. В човешкия живот, в семейните отношения, такова поведение е разбираемо. Разбираемо е объркването, лутането, търсенето на обяснение какво се е случило с личната ни човешка история.  В обществен план обаче, да се държим с Партията насилница като все едно ни е била майка, десетилетия след като вече сме свободни да взимаме решения в живота си, е израз на брутална, тежка и вероятно изключително трудно-преодолима травма. Аз не намирам думи, с които да нарека такова поведение в неговото обществено измерение.

В обществото ни има нагласа към неглижиране на издевателствата на тоталитарния режим до все още бленуването ако може пак да се завърне. В същото време ако момчето от моя случай беше попаднало в хрониките на жълтите вестници, или бяхме видели репортаж по телевизията за това как една майка е направила еди какво си на децата си, убедена съм, че всички ще я поругаят и ще са безкомпромисни относно нейното поведение. Може би за това допринася и факта, че на нас като общество изключително много ни липсва себерефлексия. Гледайки отстрани много лесно можем да видим кусурите на другите. Това, разбира се не е български феномен, а човешки. Но зрелите общества, тези които градят и участват в собственото си бъдеще имат тази способност, че след като забелязват явления и събития вън от тях си дават сметка и за своето участие в тях, могат да ги пречупят през себе си и да ги преосмислят, от което да израснат и да развият своята чувствителност. Защото това, което майката от моя пример е направила на децата си е нито повече, нито по-малко същото, което на нас са ни правили 45 години. Преди всичко емоционално издевателстване над най-естествените човешки стремежи и което за мен е най-лошото – заклеймяване на човешкото развитие, ЗАБРАНА ЗА РАЗВИТИЕ!

Не обичам да използвам много диагнози в моята работа, още по-малко да поставям етикети. Защото вярвам, че всеки човек има неподозирани възможности, далеч извън описанията на психолозите и лекарите. Но все пак… сега това момче е зависим и травмиран човек. Пред него, разбира се, има шансове и възможности, дано ги използва, дано болката му стане извор на изцеление. Къде обаче сме ние като общество по отношение на нашата зависимост и травма? В психологията е описан синдромът на емоционалния инцест. Най-общо казано това е злоупотреба с емоционалните нужди на детето от хората, които трябва да се грижат за него и да създадат условия тези нужди да бъдат задоволени. Гадното на емоционалния инцест е, че става неусетно и винаги е „за доброто на детето”. Звучи ли ви познато? Злоупотреба, която е „в името на човека”, злоупотреба, която е „в името на доброто ни бъдеще”. Това са лозунгите, с които израснахме. Ако има нещо, с което тоталитаризмът може да бъде полезен за нас в този нов и все по-динамичен и различен свят, то е да ни даде уменията да бъдем чувствителни към злоупотребите, които стават около нас и нашата нетърпимост към тях. Нашата травма може бъде източник на познание как действа този механизъм и да ни дава сила да не го допускаме. Да реагираме в ежедневието си на тези сигнали, които ни напомнят на нашия опит и да можем да ги спираме в техните много по-малки прояви, вместо да чакаме да стане прекалено късно. Преди всичко да не позволяваме да се злоупотребява повече с нас. За беда ние правим точно обратното. Увековечили сме като че ли ТОТАЛИТАРИЗМА и емоционалния произвол.

Патрисия Лав, амирикански фамилен терапевт, работила с хора, развили синдрома на емоционалния инцест, казва на своите пациенти, че „Можеш да се върнеш в къщи отново, но трябва да си  сигурен, че няма да забравиш и себе си“. Това на първо място означава да се простиш с мита за прекрасното си детство (тя установява, че повечето хора, преживели емоционална злоупотреба в деството си споделят, че са имали прекрасно детство). Отнесено към нас и към нашето време това означава да се простим с мита, че миналото ни е било прекрасно, че Партията се е грижила за нас и животът ни е бил спокоен и лесен. Това ако направим можем да се „завърнем”  и да погледнем по-смело и по-безпристрастно на това минало. Да си кажем, че това беше част от нашия живот и този живот не беше само лош, че дори и в най-уродливите системи хората имат щастливи моменти, постигат неща, обичат, раждат се деца и затова не можем да задраскаме този период просто така.

Днес обаче сме свидетели как само повтаряме отново и отново старите лозунги и ежедневно допринасяме да живеем в общество, толерантно към злоупотребата, в личен, емоционален и обществен план.

2007 г., Валентина Маринова, фамилен психотерапевт