Архиви: Робин Скинър

Помогни ми да направя нещо

Валентина Маринова

Валентина Маринова

Автор Валентина Маринова

Поредица „Признаци на семейното здраве”

Разговор между родител и дете:
– Какво правиш?
– Нищо. Едно нещо си правя.
– Какво е то?
– Не знам. Ще ми помогнеш ли? Трябва да ми подържиш ей тук. Хващаш тези две връвчици и трябва да ги вържеш така, че да не падне клечката, обаче не може да е на възел, защото трябва да може лесно да се отвърже и да се направи нещо друго след това.
– Какво ще го правиш като го направиш?
– Не знам. Просто си го правя.
– Искаш ли да играем на шах.
– Не. Шахът вече е направен. Аз сега си правя сам.
 

На седмо (от общо осем) място като признак на психичното здраве на семейството, ранжиран според класификацията на английския лекар психиатър и психотерапевт д-р Робин Скинър, е високата степен на инициативност в противовес на пасивност. Подбрах да продължа с него, защото ми се струва, че макар да не е от първите, той е изключително важен за нашето общество и за българските семейства. Пишейки тази поредица, се оглеждам през седмиците, които минават от една публикация до друга, какво ми прави впечатление – на улицата, в работата ми, в българските медии.

В отглеждането и порастването на детето, стимулирането на неговата инициативност е от ключово значение, защото го подготвя да носи отговорност за поведението си, да се научи прави избори, да се конфронтира, да се оформи като ярка индивидуалност. Дори когато хората потърсят помощ при специалист, когато е по въпрос, който няма безспорен отговор, а има нужда да се изготви, съгради едно уникално решение заедно със специалистите, те много повече са готови да следват готови „указания” и рецепти, вместо да бъдат активни участници в процеса на собственото си справяне с трудностите. Съвременната медицина, правото, психологията, културата са все области, които в демократичните общества функционират на този принцип. Подпомагат клиентите си да намерят най-доброто решение за своя проблем, предлагат собствената си експертиза, без претенцията, че тя може да бъде следвана неотклонно и знаят, че адаптирането на решението към конкретната личност или семейство, е от ключово значение за справянето с възникналата ситуация. Сред нас, в нашето съвремие, примерите за това са все още твърде малко. От една страна, защото самите специалисти до голяма степен гледат на ролята си като на елитен експерт, който знае най-добре. Превръщат знанието от процес в парадигма, от градеж в догма, от подкрепяне на инициативността на другия, в нещо, което го спира. От друга страна, клиентите предпочитат да се доверят на специалисти, които говорят директивно, компетентно и безапелационно, вместо на такива, които използват опита си, за да съпровождат процеса на справяне и намиране на решение, а не направо да дават готови съвети. Всичко това дава един изкривен и неефективен облик на помагащите професии, които затъват в блатото на висока експертност и много малка полезност.

Готовността да бъдем инициативни е много силно свързана с отношението, което имаме към риска и провала. Дали приемаме, че всяка инициативност крие в себе си и доза риск, който сме готови да понесем, или напротив, стремим се на всяка цена да имаме сигурност, не търпим неуспехи и провали. Стремежът към сигурност е най-сигурният начин да се превърнем в неинициативни хора, които предпочитат да не правят нищо, вместо да предприемат действия, чийто резултат не може да се предвиди напълно. Подобна атмосфера в едно семейство води до стагнация, опростяване на поведенческия репертоар на всеки от семейните членове, разглеждане на всеки проблем през призмата само на два възможни варианта: правилно или грешно. Това са семейства, в които съмнението, несигурността, колебанието, не са добре дошли. Амбивалентността на чувствата се отрича и не се толерира. Често деца, които не срещат подкрепа на своята инициативност, на своите колебания и разбиране за своите грешки и неуспехи, се отказват да бъдат активни, предпочитат конформизма, стават плахи и неуверени, а това ги отвежда към още по-голяма несигурност и неинициативност.

Инициативността е много повече светоглед и житейска позиция, отколкото конкретен и еднократен акт. Тя се възпитава, тя се попива постепенно, когато средата, в която расте детето, я цени и отглежда като едно от най-положителните човешки качества. Когато тази житейска концепция се цени от цялото общество, тогава и всеки негов отделен член има много повече готовност да рискува и да дава своя креативен принос за решаване на конкретни проблеми.

Смятам, като специалист в областта на човешките отношения и психотерапията, че липсата на инициативност в днешното ни общество е последица най-вече от времето на комунизма. Повече от четири десетилетия човешкият избор и инициативност бяха обезсмислени, бяха превърнати в посмешище, бяха превърнати дори в опасност. За да оцелееш трябваше да притежаваш тъкмо обратните качества и нагласи – да бъдеш пасивен, послушен, да се страхуваш от риска и от възможността да правиш грешки. Реално живеем в глобално общество, но манталитетът и нагласите ни са на хора, които имат нищо повече от посттоталитарна действителност. Какво да правим ли? Да гласуваме, да протестираме, да търсим правата си, да предлагаме нови и смислени промени на работното си място, да поощряваме естествената детска инициативност, да рискуваме, да осъдим комунизма, да приемем свободата за основна ценност и да практикуваме демокрация ежедневно. И още много неща …..

Аз без тебе не мога

Поредица „Признаци на семейното здраве”

Посвещавам на сестра си. Go, sister, go!

Валентина Маринова

Валентина Маринова

Автор Валентина Маринова

Четвърти поред белег на психичното здраве на семейството, ранжиран според класификацията на английския лекар психиатър и психотерапевт д-р Робин Скинър, е твърдата родителска коалиция и равенство в споделянето на сила между родителите, в противовес на родителско разделение и създаването на коалиция родител/дете.

„Аз без тебе не мога” е хубав стих, ако става въпрос за романтична любовна песен. Понякога обаче това е основен рефрен в общуването между родител и дете. Фамилните психотерапевти отдавна са установили в практиката си, че коалицията между родител и дете, е един от най-злокачествените механизми в семейството, който продуцира сериозни проблеми с порастването на детето. Проблеми, които могат да бъдат от сферата на поведенческите разстройства или дори от тези, които същия автор класифицира като сериозна дисфункция – психотични прояви. Коалицията между родител и дете става възможна тогава, когато между родителите има неравномерно разпределение на отговорностите за отглеждането на децата, неравнопоставено разпределение на сила, при практикуването на тези отговорности, утвърден модел на доминиране и подчиненост, вместо пълноценни партньорски отношения. Ето защо Патрисия Лав, американски фамилен психотерапевт, дава едно от най-ясните и неоспорими определения за това какво значи „добър родител”. Според нея добър родител значи добър партньор.

Коалицията родител/дете има няколко основни белега, за да бъде определена като източник на дисфункционално общуване и роли в едно семейство:

–          Това е тайна коалиция, съществуването на която не се признава и поради това тя не може да се коментира; т.е. семейството функционира в модел, който отрича наличието на такава коалиция, което прави нейното съществуване още по-злокачествено и на практика невъзможно за преодоляване. Във всяко семейство има коалиции, вкл. и между родители и деца. Разликата е в това, че тези коалиции са явни, което прави възможно те да бъдат коментирани, дори критикувани, преподреждани и т.н. Тогава семейството може да изживее трудности и кризи, но те не са невъзможни за преодоляване и дори напротив – могат да бъдат възможност за корекция и развитие в добра посока.

–          Това е коалиция, в която детето става все по-близко с единия от родителите си, за сметка на отношенията си с другия. Все по-зависимо от този родител, с който е в коалиция, от неговото одобрение, подкрепа, благоволение. Детето на практика губи връзката си с другия родител, тя става формална, емоционално бедна и несигурна, детето може да стане потърпевш от гнева на изключения родител (физическо насилие). В същото време то израства с чувството, че от него зависят много от нещата в семейството, тъй като на практика вместо решенията да се взимат от двамата родители, те се взимат от родителско-детската коалиция. Единият от родителите става като дете (в йерархията на семейството), а детето става като родител.

–          Отношенията между родителя и детето се представят като много добри, приятелски, като такива, които са единствените възможни за неговото добро развитие. Зад това всъщност се крие абсолютно категоричната невъзможност на двамата родители да общуват пълноценно в ролята си на съпрузи, тяхната неудовлетвореност от брака им и невъзможността да коментират този факт, както и да го променят.

Всъщност зад вербалните послания към детето „Ти си страхотен”, „толкова добре се справяш с всичко”, „радвам се, че си така самостоятелен”, се крие посланието на включения в коалицията родител „Аз без тебе не мога”. Тъй като другият родител участва в същия този модел, посланието става още по-силно „ние без тебе не можем”. Това е едно от най-страшните послания, което едно дете може да чуе от родителите си. То е спирачка за неговото обособяване като автономна личност и за развитието му на възрастен човек, който вече е готов и може напусне семейството.

Както при предишната статия и тук ще направя препратки към развитието на нашето общество от най-близкото ни тоталитарно минало. Основна характеристика на тоталитарната държава е скритата йерархия, която е невъзможно да бъде коментирана и коригирана, която всъщност пречи на членовете на обществото да формират самостоятелност, собствени избори и да градят автономен живот. Тогава де юре има разпределение на основните власти и носене на лична отговорност, като в същото време де факто основните решения в държавата, в работната среда се взимат не сред хората, които са на едно йерархично ниво, а от коалиция, която включва и представител на по-ниското йерархично ниво. Без това да я ясно регламентирано, да е подчинено на определени оперативни цели и да има временен характер. Вместо това е утвърдено като непрекъснат модел на взаимоотношения, които се самовъзпроизвеждат като единствените възможни и към тях спира да има критичност. Това е моделът на „нашия човек”, ролята на партийния секретар, израстването в йерархията чрез правене на лични услуги и т.н.

Справянето с този обществен модел минала през категоричното осъждане на властовата структура на тоталитарната държава. Без сантименти и носталгия. Това трябва да направим като общество, за да имаме сигурност, че  няма да се препънем сами в опита си да градим нещо ново, ама със старите нагласи и манталитет.

За проблемите в семейството си има психолози и психотерапевти. Крайно време е да спрем да ги избягваме.

 

 

Зарадвахте ли ми се, че пораснах

Поредица “Признаци на семейното здраве”

Валентина Маринова

Валентина Маринова

Автор Валентина Маринова

Един от най-значимите белези на психично здраве, ранжиран като втори поред в класификацията на английския лекар психиатър и психотерапевт д-р Робин Скинър, е нагласата на семейството към раздялата, обособяването, диференцията и автономността. Семействата, които имат висока степен на уважение към отделянето и обособяването, отглеждат здрави деца, в противовес на семействата, които демонстрират очакване за конформизъм и съгласие. Приносът на тази класификация не е само в самото формулиране на белезите на здраве и дисфункция, сами по себе си изключително полезни с това, че могат да се приложат към семейства в различен социален и културен контекст. Значимостта на неговата работа е, че той отнася тези признаци към семейството като цяло, разглежда ги като характеристика на цялата семейна система, а не на отделните нейни членове. Т.е. не е достатъчно един от родителите да има позитивна нагласа към отделянето и обособяването и ценене на автономността и индивидуалността. Този признак трябва да е характеристика на семейните взаимоотношения и на взаимодействията, които формират ценностите и правилата в семейството. Никой сам по себе си не би могъл да бъде самостоятелен и автономен. Всеки от нас научава това във и чрез взаимоотношенията си в семейството. Това обяснява защо има деца, които са доста протестни, непослушни, не се подчиняват и общо взето възрастните ги определят като деца, които “нито се водят, нито се карат”. Но пораствайки тези деца не стават самостоятелни и автономни, каквото е очакването. “Той никой не слуша, винаги си има мнение и се налага, никой не признаваше за нищо, а сега как стана толкова несамостоятелен и зависим”. Поведението, което виждаме,  никога не е достатъчно, за да разберем напълно какво става с определена личност или семейство. Понякога и не рядко, съвсем противоположни поведения са подхранени от напълно еднакви или сходни нагласи и емоционални потребности. Затова и послушните и протестните деца могат да се формират като зависими личности. Не тук е отговора на въпроса какво подкрепя децата да бъдат автономни в живота си на зрели хора.

Все повече в практиката си като клиничен психолог и психотерапевт консултирам хора, които до късната си зряла възраст вярват, че можеш да създадеш свое собствено семейство без да си се разделил с родителското си семейство. Дори вярват, че да създадеш своя партньорска връзка и едновременно да си останеш дете на майка си и баща си, е най-зрялото и отговорно поведение на възрастен човек. И капанът щраква. Един от най-зловещите капани, в който можем да се хванем. Порастването е един процес, който не можем да си спестим. Налага ни го природата и мъдростта на съзидателната сила, която имаме в себе си. От самото си раждане сме обречени да пораснем. И това става чрез преминаване на различни етапи в развитието си. Когато ни пораснат зъбите, се разделяме с майчината гърда, когато детето се научи да ползва гърне, се разделя с пелените и т.н. и т.н. Всички тези етапи имат една обща характеристика –  имат начало и край и ново начало и край. За да овладеем добре едно ново умение, трябва да се разделим с нещо от стария период и етап, да направим място и пространство на новото. Това става разбира се с подкрепата на възрастните, с многото фолклорни ритуали, които отбелязват развитието на децата, именно, за да се приема тази промяна с радост, с надежда, с благодарност, че детето се развива и расте. Всичко това важи не само за физическото развитие на децата, а и за тяхното емоционално и психическо порастване. Там нещата са много по-сложни, защото са невидими и трябва да се ориентираме за белезите на порастването според нагласите и ценностите, които сме приели за водещи в нашия живот. Именно затова уважението към отделянето, обособяването и автономността е белег за семейно здраве. Това означава, че семейството ще отгледа деца си така, че ще посрещне с готовност неговия стремеж към напускане на дома, въпреки болезнеността на този етап. Това, че изпитваме болка не прави този етап неуспешен. Болката е белег за здраве също. Дори и най-примитивните едноклетъчни организми изпитват болка и реагират, когато им се причини такава. Това е най-важното им свойство, което ги причислява към живата природа. Успехът на отделянето е резултат тогава, когато родителите не позволяват на своята болка да се превърне в пречка за отделянето на детето им от тях. И когато го насърчат да се справи със своята болка с ресурсите, които има в себе си и своята собствена житейска и приятелска среда.

Как изглеждат нещата на нивото на обществото и в социалния ни контекст? В най-близкото ни минало, това, което помним всички, тоталитарното ни минало, напускането на страната беше преследвано като най-голямо престъпление, като повод да се превърнеш в “невъзвръщенец” и беше наказвано като предателство. Посланието беше, че да искаш да напуснеш, да се разделиш, да потърсиш смисъл и щастие на друго място, означава, че няма да имаш право да се върнеш. Това се наказваше като измяна. Ако напусна, значи съм лош и неблагодарен. Ако напускам значи не обичам. Това е нагласа, която изключително убедително и автентично ползват и съвременните български семейства, независимо към коя генерация принадлежат. Коренът на думата “привързан”, дума, която е натоварена изключително с позитивна конотация, идва от “връзвам”. Подобни примери има и в други езици. Можем ли от привързани да станем свързани. От зависими автономни. Отговорът е “да”, ако можем да се разделяме, ако не ни е забранено да си тръгнем, ако не се плашим от “отвързването” и напускането.

Гражданската война в САЩ, която завършва с отмяната на робството и прокламиране на свободата като основна ценност в американското общество, започва като сблъсък на ценности. Искането за свобода за чернокожото население, започват от белите американци, които знаят какво е свобода и отказват по принципни и религиозни съображения да признаят робството като институция. Наличието на несвобода в обществото вече става проблем не за заробените, а за свободните. Автономната личност може да бъде отгледана в семеен контекст, в който самите родители се чувстват зрели и автономни личности. Което значи да са напуснали (метафорично) родителските си семейства, да са изпитали болката на този процес и да са изпитали удовлетворението на това да си свързан, а не зависим или разкрачен между това и онова, между старото и новото, между това да съм дете за цял живот на родителите си и това да съм родител на собствените си деца.

Така както има семейно здраве, има и обществено здраве. При нас за съжаление то не е завидно, най-малко заради това, че категорично отказваме да се разделим с носталгията си по тоталитарното си минало. Някои хора не порастват просто защото не могат да си представят да не бъдат деца на родителите си. Това за тях ще значи, че не ги обичам и че не съм им благодарен. Всеки знае за какво изпитва благодарност на родители си и за какво изпитва гняв, с какво от стария му семеен модел иска да се раздели и да не пренася в своето семейство.

В тоталитарния ни период ние бяхме деца и като всяко детство, нашето също беше красиво, пламенно и пълно с невероятни преживявания, които ще помним цял живот. Но ако се запитаме дали бихме искали такова общество за нашите деца, със сигурност ще отговорим, че не искаме те да живеят в тоталитарна държава. Ето с това трябва да се разделим. За да можем да направим възможно да има нови и пълноценни модели на порастване в нашето съвремие, е от критична важност да се разделим категорично и безприкословно със стремежа ни да търсим позитивни неща в един напълно деструктивен обществен модел. Децата са изключителни сървайвари. Те имат способността да оцеляват и да се радват и да бъдат щастливи дори при най-брутални и жестоки обстоятелства. Децата на Сирия го показват всеки ден. Това не значи, че войната е хубаво нещо, нали?