Архиви: тоталитарно общество

Помогни ми да направя нещо

Валентина Маринова

Валентина Маринова

Автор Валентина Маринова

Поредица „Признаци на семейното здраве”

Разговор между родител и дете:
– Какво правиш?
– Нищо. Едно нещо си правя.
– Какво е то?
– Не знам. Ще ми помогнеш ли? Трябва да ми подържиш ей тук. Хващаш тези две връвчици и трябва да ги вържеш така, че да не падне клечката, обаче не може да е на възел, защото трябва да може лесно да се отвърже и да се направи нещо друго след това.
– Какво ще го правиш като го направиш?
– Не знам. Просто си го правя.
– Искаш ли да играем на шах.
– Не. Шахът вече е направен. Аз сега си правя сам.
 

На седмо (от общо осем) място като признак на психичното здраве на семейството, ранжиран според класификацията на английския лекар психиатър и психотерапевт д-р Робин Скинър, е високата степен на инициативност в противовес на пасивност. Подбрах да продължа с него, защото ми се струва, че макар да не е от първите, той е изключително важен за нашето общество и за българските семейства. Пишейки тази поредица, се оглеждам през седмиците, които минават от една публикация до друга, какво ми прави впечатление – на улицата, в работата ми, в българските медии.

В отглеждането и порастването на детето, стимулирането на неговата инициативност е от ключово значение, защото го подготвя да носи отговорност за поведението си, да се научи прави избори, да се конфронтира, да се оформи като ярка индивидуалност. Дори когато хората потърсят помощ при специалист, когато е по въпрос, който няма безспорен отговор, а има нужда да се изготви, съгради едно уникално решение заедно със специалистите, те много повече са готови да следват готови „указания” и рецепти, вместо да бъдат активни участници в процеса на собственото си справяне с трудностите. Съвременната медицина, правото, психологията, културата са все области, които в демократичните общества функционират на този принцип. Подпомагат клиентите си да намерят най-доброто решение за своя проблем, предлагат собствената си експертиза, без претенцията, че тя може да бъде следвана неотклонно и знаят, че адаптирането на решението към конкретната личност или семейство, е от ключово значение за справянето с възникналата ситуация. Сред нас, в нашето съвремие, примерите за това са все още твърде малко. От една страна, защото самите специалисти до голяма степен гледат на ролята си като на елитен експерт, който знае най-добре. Превръщат знанието от процес в парадигма, от градеж в догма, от подкрепяне на инициативността на другия, в нещо, което го спира. От друга страна, клиентите предпочитат да се доверят на специалисти, които говорят директивно, компетентно и безапелационно, вместо на такива, които използват опита си, за да съпровождат процеса на справяне и намиране на решение, а не направо да дават готови съвети. Всичко това дава един изкривен и неефективен облик на помагащите професии, които затъват в блатото на висока експертност и много малка полезност.

Готовността да бъдем инициативни е много силно свързана с отношението, което имаме към риска и провала. Дали приемаме, че всяка инициативност крие в себе си и доза риск, който сме готови да понесем, или напротив, стремим се на всяка цена да имаме сигурност, не търпим неуспехи и провали. Стремежът към сигурност е най-сигурният начин да се превърнем в неинициативни хора, които предпочитат да не правят нищо, вместо да предприемат действия, чийто резултат не може да се предвиди напълно. Подобна атмосфера в едно семейство води до стагнация, опростяване на поведенческия репертоар на всеки от семейните членове, разглеждане на всеки проблем през призмата само на два възможни варианта: правилно или грешно. Това са семейства, в които съмнението, несигурността, колебанието, не са добре дошли. Амбивалентността на чувствата се отрича и не се толерира. Често деца, които не срещат подкрепа на своята инициативност, на своите колебания и разбиране за своите грешки и неуспехи, се отказват да бъдат активни, предпочитат конформизма, стават плахи и неуверени, а това ги отвежда към още по-голяма несигурност и неинициативност.

Инициативността е много повече светоглед и житейска позиция, отколкото конкретен и еднократен акт. Тя се възпитава, тя се попива постепенно, когато средата, в която расте детето, я цени и отглежда като едно от най-положителните човешки качества. Когато тази житейска концепция се цени от цялото общество, тогава и всеки негов отделен член има много повече готовност да рискува и да дава своя креативен принос за решаване на конкретни проблеми.

Смятам, като специалист в областта на човешките отношения и психотерапията, че липсата на инициативност в днешното ни общество е последица най-вече от времето на комунизма. Повече от четири десетилетия човешкият избор и инициативност бяха обезсмислени, бяха превърнати в посмешище, бяха превърнати дори в опасност. За да оцелееш трябваше да притежаваш тъкмо обратните качества и нагласи – да бъдеш пасивен, послушен, да се страхуваш от риска и от възможността да правиш грешки. Реално живеем в глобално общество, но манталитетът и нагласите ни са на хора, които имат нищо повече от посттоталитарна действителност. Какво да правим ли? Да гласуваме, да протестираме, да търсим правата си, да предлагаме нови и смислени промени на работното си място, да поощряваме естествената детска инициативност, да рискуваме, да осъдим комунизма, да приемем свободата за основна ценност и да практикуваме демокрация ежедневно. И още много неща …..

Жената и „спрелите часовници“. Какво става с женствеността при тоталитарните общества? Как усвоените модели влияят на това, което днес препредаваме на дъщерите си?

снимката е от сайта http://www.funstruction.net

От поредицата “Женското развитие”

Жената е надарена от природата с ценното за живота умение да следва естествените цикли на природата, да умее да им се подчинява в името на новото и на съзиданието. От друга страна тя знае, пак чрез дадените й от природата инстинкти, че животът е низ от етапи, поредици, начало и край, живот и смърт. Тя носи в себе си разбирането за промяната в нейния най-дълбок и същностен смисъл.

Какво се случва с жените, когато живеят в общество, в което промяната е забранена и часовниците са спрели. Такива са тоталитарните общества, характерни с това, че слагат забрана върху спонтанните и естествени промени във всички области на човешкия живот. Как сме се променяли, пораствали, научавали какво е женственост в условията на тотален контрол? Как тези заучени и усвоени от няколко поколения български жени модели се отразяват и днес на младите жени и момичета?

За тези и други аспекти на противоположните по своята същност тоталитарно общество и женската природа ще имате възможност да разберете повече ако участвате в поредната дискутия от цикъла „Женското развитие“.

На 8 февруари, 2012 г., сряда, от 18.00 до 20.30 ч. 

Водещи: Женя Георгиева – психотерапевт, преподавател към Камарата на Тренинг институтите към Европейската асоциация по фамилна терапия, Учредителен координатор на Международна работна група за анализ на психо-социалното измерение на промените в обществата в преход „Системи в преход”, носител на наградата за 1991г. на Световната психиатрична асоциация (WPA) и Наградата на Международната фондация за световно разбирателство „Масерман“.

Валентина Маринова, психотерапевт, преподавател към Камарата на Тренинг институтите към Европейската асоциация по фамилна терапия.

В дискусията могат да участват както професионалисти, така и непрофесионалисти.

Краен срок за записване: 7 февруари, 2012 г. на телефон 0896 753837 или на емейл: vkmarinova@gmail.com